Вход

Забравих си паролата!

Малко съобщение
Всички стари герои се намират в архива. Пишете в тази тема, ако искате да продължите да играете със стария си.
Latest topics
» Станете приятели!
Нед Авг 26, 2012 10:25 pm by Nameless

» Настроение - емотиконка
Чет Апр 26, 2012 8:58 pm by Амели

» Романтично преживяване.
Съб Апр 14, 2012 2:15 am by Renesmee Eisenberg

» Търся другарче за РП.
Съб Апр 14, 2012 2:14 am by Renesmee Eisenberg

» //set the fire to the rain//
Пет Апр 13, 2012 3:01 am by Мира.

» Име-Лик-Подпис
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» История с 3 думи...
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» Асоциации
Пет Апр 13, 2012 2:33 am by Амели

» Целувка, шамар, прегръдка...
Пет Апр 13, 2012 2:32 am by Амели

Friends



Кликнете тук, за да станете приятел на форума.
Основен партньор
Основен партьор

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 14, на Нед Май 14, 2017 2:03 pm
Statistics
Имаме 65 регистрирани потребители
Най-новият потребител е RefugiaA794075

Нашите потребители са написали 992 мнения in 176 subjects

14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Предишната тема Следващата тема Go down

14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Рюга Хидеки on Пон Авг 22, 2011 11:54 pm

Пръстите, дарени с огромна финност и особена своенравност, продължаваха сякаш безкрайно да потъват в дълбокия джоб и сякаш бе въпрос на време да опипат дори седалищните части, което всеки би оприличил, като странен вид перверзност или просто самозадоволяване на сексуални нужди.
- Проклятие! Къде са... - речта на младежа се оказа по-студена и раздразнителна, за да има нещо, което да е признак на въпрос.
Рю просто продължаваше отчаяно да пребърква джобовете си, макар и с реалната представа, че нямаше да извади нищо от там, с изключение на собствените си пръсти в първоначалния им вид.
А всичко можеше да значи само едно и противно на всички вярвания, нещастникът се бе превърнал...в нещастник без пукната пара. А къде ли беше разликата? Вероятно там, където нещастниците без пукната пара не оцеляваха и ден, не посрещаха следващия изгрев(а понякога и залез), там, където самият Рюга вече живееше. Ха! това би могло да е някаква иронична сричка, или пък просто нещо, което да предотвратява мислите за самоубийство, върху които всеки нормален нещастник без пари, би могъл да размишлява.
Само дето не и Рю. Не и това изопачено същество, което си обичаше живота..Да, след всичко случило му се, проклетото копеле все още се бореше за нищо неструващия си живот. Нещо, което всеки минувач би сметнал за смешно. Но ето какво всъщност се бе оказало...Рюга вече бе достигнал(дори можем да кажем и задминал по някое време, без да забележи), връхната точка на егоизма си и без да се усети малко по малко бе изхарчил...прахосал, всичките откраднати пари от баща си, които уж щеше да даде за операцията на майка си..Само че всъщност и да искаше, нямаше смисъл, нали докторите бяха категорични в изказването си, че за нея просто вече няма надежда и е по-добре Рю да ложи паричните средства за издигането на бетонен паметник, кремиране, ковчег и още сумати депресиращи неща от този сорт. Естествено Хидеки не прощаваше подобни думи и най-безцеремонно бе хвърлил един почти-бой на самоувереното докторче и ако евентуално някой не го бе защитил, сега щеше да е в реанимацията, давейки се в собствената си кръв и молейки се без глас за живота си.
Но да се върнем на момента, в който незнайно как на Рю му се отвори наистина голям късмет. Точно на няколко метра от пътя, на който се намираше, стоеше не кой да е ,а неговото жалко подобие на баща. По дяволите, как го бе намерил? А си мислеше, че това е официалното му бягство от вкъщи..Каква ирония. Въпросния му богаташки задник бе паркиран до черната му лъскава колица(една от милиардите), в която пък няколко мутри с черни костюми стояха нащрек. Че разбира се...можеше ли такова видно лице да се разхожда из гетата без поне малко охрана, която да му лиже раните на задника в случай, че се окажеше в беда? Всъщност, трябваше да им признае, че бягаха особено бързо, както и това че умееха да стрелят във въздуха..но за останалото въобще не можеха да се сравнят дори с един прекраснически кош за боклук с развалена риба и наскоро погребана котка, премазана на улицата от тир.
- Качвай се. - отново и изцяло заповеднически тон, типичното мило държание на един баща.
- Усещам силната ти бащинска обич към мен, но...би ли казал на маймуните в колата, че ако искат да ме гледат по този начин, ще трябва първо да си платят..? - в думите на Рю се усещаше такава прободна ирония, че вероятно всеки би я почувствал и в другия край на космоса. А небитието, съгласете се, бе наистина безкрайно. Щом до сега никой не бе направил дори опит да го премери...
- Не ми е до остроумни приказки, качвай се. Връщаме се обратно. - проклетото старче(макар да имаше една видима линия, която го делеше от тази възраст), отново опитваше да приложи номера с отвличане на вниманието и..докато се приближава бавно към Рю, му дрънкаше разни небивалици, които уж да го разсейват от следене на физически движения.
- Не ме занасяй! Няма да присъствам на проклетата ти десета сватба, дори да трябва до края на живота си да се препитавам само с вода от тоалетната. - почти изръмжа Хю, правейки видима крачка назад, протривайки леко плочките.
Не искаше да се връща..и макар да знаеше, че отново де го направи, никога не губеше надеждата, че ще избяга окончателно някой ден.
- И ти и аз..И двамата знаем, че не ти е по-леко да гледаш лудата си умираща майка, споделяйки мизерията с нея. - и отново...пак, за сетен път, биологичното бащино-подобие се засмя и успя да изкара синчето си съвсем извън релси. Винаги ставаше така, когато бе време да се "сдобряват", макар и до въпросната част никога да не се стигаше.
Малките хрущялчета изпукаха шумно. Рюга бе стиснал така силно пръстите си в юмрук, че вече вероятно бяха почервенели, дори и посинели. Но в един миг просто отпусна ръката си и съвсем непредвидимо за останалите тръгна към "баща си", тичайки.
- Мислиш, че ми е по приятно да живея с противен задник, като теб? - разбира се и това не бе въпрос, или поне не от нормалните. Рю вече бе сграбчил съществото срещу себе си за яката и малко оставаше да осакати избрана от него част.
- Кой е виновен за ставащото с майка ми? Не бе ли именно ти този, който не чак толкова отдавна изчука секретарката си и после я уволни? - в очите на младия мъж присветваха гръмотевични бури, дори всеки наблизо можеше ясно да чуе и пороя, изсипващ се в тях...безспирен, неумолим, заливащ всичко след себе си.
- Ти, малък негодник! Пусни ме. Пусни ме!
- Съжалявам, не те чух! - изсмя се в лицето му, като видно го провокираше. Всъщност, ако си мислеше,че това е един спор между баща и син, просто поредната драматична караница - се лъжете. Остана малко време до разкриване на главната цел, заради която си струваше усилията на Рю да изтърпи това.
- Хванете го! Какво чакате? Щом не иска с добро.. - и докато богаташкия задник бе обърнат към черната кола, Рю се бе възползвал от краткия, но прекрасен шанс да отърве милия си баща от една голяма "тежест" - личния му портфейл. Ха-ха, дори не му бе за първи път, а глупакът така и не се бе научил да не носи никакви лични/ценни вещи със себе си.
- О, татко, не знаеш в кои моменти съм ти най-най-благодарен... - внезапно извика Рюга с жизнерадостен тон и хукна по прашния път, развявайки за кратко портфейла в едната си ръка.
- Какво..?! Ти..? Ти! Спри, проклето копеленце! Вие, какво чакате още? Дръжте го...
---
Неусетно кога, но на хоризонта се подаде една табелка, оповестяваща, че нещото е някакъв бар..което всъщност беше без значение, защото за Рюга значеше единствено и само: "спасение". Или поне на това се надяваше. Искрено, с цялото си същество. дори нямаше време да се обръща. Знаеше, че проклетата шайка глупаци все още тичат след него. Телохранителите, всъщност представляващи само професионални бегачи от първа класа...така и не успяха да се заблудят през колкото и завои, прашни улички, стълби и блокове да ги превеждаше Хидеки. И така от гето на гето...дори самият той вече си нямаше най-малката идея къде се е наврял, защото...това беше бягство за бога?! Или поне един опит за такова. Магаретата се всеки път не се предаваха, дори и да ги прекараш през магистрала, пълна с най-изтънчените прелъстителки на света... що за долни изчадия бяха? Добре де, ако Рю бе станал атлет, сега без проблем щеше да им натрие носовете...само дето мразеше атлетите и не мислеше, че някога би могъл да влиза под техния общ знаменател.
Но това определено беше лошо. Рю както никога чувстваше, че краката вече не го държат и скоро дори самички ще откажат..нещо, като предпазна реакция, преди да се е наложило да ходи с изкуствени такива..дори не знаеше на кой пазар ги продаваха. О, да, спасението. то беше близо. Само още няколко метра.
- Чакайте...Спрете, мерзавци! - изкрещя колкото му глас държеше, когато направи един всъщност умилен и не до там...стоп.
Грозните привидно безполови маймуноподобни същества наистина спряха и започнаха да се споглеждат тъпо, сякаш някой току що им бе изнесъл едно цирково представление, а по време на един от фокусите гълъбът така и не се бе появил отново.
Усмивката на Рю разцъфва, като току що полята орхидея, след като се бе убедил, че децата се готвят да хвърлят пиратки...
- Той иска да ме убие! - извика младежът, преструвайки се на уплашено агънце и това естествено накара малоумните физиономии да се извърнат назад и в следващата секунда, окгато "фойерверките" разцепиха въздуха, Рюга Хидеки просто се бе изпарил...Е, реалността беше по-друга, но нека не разваляме красивото ни подобие на екшън-комикс.
Та да приключим със бара-скривалище на нашия герой, който се бе свлякъл в едно сепаре, едва дишащ, но и от части доволен за "припечелената си награда" - чисто нов портфейл с кредитни карти и пари в брой, плюс новата лична карта на баща си, с която щеше да се позабавлява и гаври, преди да я унищожи..отново.
- Хм..Този път цветът е още по-ужасяващ. А моделът...каква безвкусица! - промърмори си под нос младежът и някак си го хвана срам, че точно това грозно подобие на портфейл вече бе негово притежание. Е, все пак съдържанието бе най-важно.
Докато си поемаше дълбоки глътки от престоялия и опушен въздух в бара, Рю развиваше една теория, която мислеше да приложи още преди време, но..сякаш щастливата случайност да попадне на това място му подсказа, че е вече крайно време да опита. съмняваше се, че точно тук няма да намери някой дилър на дрога, пък и в днешно време се срещаха дори в богатите квартали, какво оставаше за долнопробни гета, като тук присъстващото.

Върнете се в началото Go down

Re: 14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Юри on Вто Авг 23, 2011 5:02 pm

Димът се виеше в помещението, хаотичен и неконтролируем. Смесваха се различни миризми на тютюн от което всъщност не се получаваше нищо повече от противна и странно мазна арома. Нейното първо свойство бе да ти влиза под кожата и да гъделичка сетивата ти, поставяйки ги под свършен фактор. Дробовете на Рю за момент изпротестираха, но това щеше да премине. Сълзенето на очите му скоро също щеше да последва този пример, или в случая младежът просто щеше да забрави за него. Атмосферата тук бе приятна, макар и не по общоприетите норми за нормалност. Заведението, този бар, добре се вписваше в образа на пропаднало заведение. Може би цигареният дим създаваше подобно особено впечатление? Той размиваше контурите на всичко придавайки му особена призрачност, фигурите изгубени в мъглата бяха като гротески версии на реални човешки същества... но може би това описание бе прекалено? О, все пак в ситуацията имаше някакъв чар или просто чарът бе в самата ситуация. Особено състояние, особено място, особени хора. Няколко глави се бяха извърнали към Рюга, сякаш проявявайки някакъв интерес към съществуването му от момента в който бе стъпил на тяхна територия и по този начин нарушавайки привидното спокойствие. Като нищо обаче това можеше да има друго значение; проявилите внимание можеше да лъжат, да се преструват, да не проявяват реален интерес. Тяхната особеност бе достойна за всеки един самоуважаващ се трилър от старото поколение; тези особи, прикрити отчасти от особеният дим можеше да са просто марионетки реагиращи автоматично, също като слепци, на източника на нередност. В момента Рю бе като дупка в ежедневието им, като нещо, което не трябва да е там и няма логика да се намира в това забравено кътче от пространството. Няколко секунди по-късно, точно толкова бе отнело, и всички глави се върнаха към предишните си посоки, изгледи, разговори. Съзнанието за момент бе общо за всички, поведението пък крайно човешко. След като присъствието на Рю бе нещо особено, нелогично.. е, то тогава то не бе истинско. Липсата на логика тук спокойно действаше като убеждение за липса на съществуване, цел, смисъл. Сред мизерното осветление и липса на проветрение отново се възцари същата привидна утопия и тихо жужене. Леката и меланхолична музика, която едва-едва проникваше през всичко се удряше като звук с разговорите и в резултат се получаваше особен сблъсък на интереси в който и двата звука бяха неясни и далеч от това, което трябва да представляват всъщност.
Някъде в страни от Новодошлият край малка масичка седеше жена. За нея разговорът бе крайно отегчителен, събеседника й нещо нежелано, но все пак необходимо. Беше го потърсила с цел, разбира се, нямаше защо да се лъже. В момента обаче неговите интереси се блъскаха с нейните а усещането не бе никак приятно. Всъщност неприятно бе прекалено силна дума за това съзнанието й се спря отново на определението "дразнещ" и това превъзбуди нервите й. Винаги, когато настроението й отидеше във вулканични степени, нервен тик разтрисаше цялото й тяло, лице. Събеседникът й не успя да го улови- за него бе просто кокетно наместване на голямата червена барета от видимо хубава червена вълна. Може би прекалено груба на вид, но все пак хубава. Придаваше й чар, обаяние и като че ли бе просто създадено за да отива на яркото червило в същият цвят, което бе начервило устните й. Колко още обаче трябваше да търпи това изчадие в компанията си? Красиви и плътни, устните се свиха с неприязън... и на ум Анет отбеляза с още по-голямо отегчение, че той бе пропуснал и този факт. Идиот. В крайна сметка защо такива хора трябваше да работят като... ха, не си струваше. Вярно, работна политика- избери отрепки, които не биха липсвали на абсолютно никой- но все пак не можеше да сравни този олигофрен с някой от другите персони и да се стигне до еднакви заключения за работоспособността им и дарбата да се измъкват от каши. До колкото знаеше това копеле за малко не се бе оказал зад решетките докато милият му колега по регион до сега не бе имал нито една ситуация, която до сантиметър да е достигала неговата. Анет се улови, че очаква сегашната й среща да достигне до своят завършек, за да мине на следващата. Ха, а дори не си падаше по наркоманчета. Вярно, онова мъжле си го биваше, но бе територия, на която никога нямаше да стъпи. На нея й харесваше просто да си играе с него, да флиртува. Той не можеше да я докосне, това подхранваше неприязъм и гняв на всяка една кратка тяхна беседа. Беше очарователно да го наблюдава, да изучава отново и отново всяко едно негово движение. Маргьорит й повтаряше, че е също като някой стар перверзник ,който не знае какво е добре за здравето, възрастта му и просто отчаяно се опитва да възвърне всичко, което някога му е принадлежало. Жалка работа. От самата мисъл за това обаче сърцето й прескочи няколко интервала напред забързвайки своят ритъм.
- Благодаря ви, господин Шест. Свободен сте, моля. - изящната й бяла ръка махна с жест, който еднозначно трябваше да подскаже на горкият дилър, че времето му е свършило и е добре да разчисти територията и най-вече, стола, който заема. За момент по лицето му пробягна притеснение, тревога. Той беше едно от онези противни същества, които се смятат за много хитри и постоянно въртят далавери; в крайна сметка обаче се оказва, че са просто досадни статисти и в предсмъртната си агония се показват като пълни страхливци и като цяло ти развалят впечатлението от филма. Името му бе Ахмед и семейството му бе родом от Турция, предприели бежанството като алтернатива още преди идването му на този свят. Това го правеше роден тук, в Раелейн, при това от цели тридесет години. Тежко задлъжняване бе преврънало мургавата му физиономия в дилър на местната мафия и от тогава животът му не бе особено розов.Ако не бе опасноста и то двустранна, било то полиция или чисто бизнес вражди, то тогава самият факт, че трябваше всяка седмица да се отчита пред хубавата малка госпожичка с червена барета го изкарваше от релси. В тази жена имаше нещо сбъркано; беше го разбрал още в началото, малко след като всичките му опити за флирт бяха пропаднали и тя го бе наредила доста добре с помоща само на учтив тон, думи и усмивка. Онази усмивка. Ледът по Алпите и полюсите нищо не бе в сравнение с негтивните нива на студ, които се получаваха от само себе си. През цялото време трябваше да се притеснява за себе си, за това как се представя на работното място и дали в крайна сметка ще доживее и следващата седмица, за да проведат същата дискусия. Винаги беше едно и също. Вежливи учтивости, въпроси как се чувства, как е работата. Тя винаги знаеше всичко предварително, но това не значеше, че няма да го изцеди до край дори за последната капчица информация, която притежава, дори и да е нещо глупаво като цвета на бельото му например. Мафия. Тези хора просто си умираха да тестват лоялноста ти към тях.
И всъщност знаете ли, кое е най-лошо в случая? Анет, о, това горкият Ахмед, ха, дори не споменавайте за римуващите им се имена, бе просто ... секретарка. Нищо повече. Тя не убиваше, не мъчеше, не въртеше бизнес с дрога, просто секретарстваше, записваше разни неща, водеше разговори на бизнес теми и толкова. Нивото й на професионална отдаденост като нищо можеше да й спечели място в някоя от великите световни мафии, като че ли бе създадена за дела по-велики от простото водене на разни мити графици. Ахмед нямаше как да знае повече, нито пък имаше правото да подозира. Госпожица секретарката си имаше свои причини да бъде на това работно място и със сигурност нито за момент не бе съжалявала за това.
- Госпожице, наистина, казах ви всичко. Няма повече, това е. - Ахмед наблягаше на всяка една дума по начин, който автоматично караше слушателя да си представи, че всъщност това са просто много различни изречения и ги обединява само отчаяният тон, с който се бяха изкарали на бял свят.
- Разбира се, разбира се. Просто трябва да премина на следващата среща, колкото и да ми е приятно да си говорим. Можете да тръгвата. - не, мъжът продължаваше да не се поддава на заблуждението, че всичко е наред. Анет му бе казала всичко това с видима незаинтересованост към по-нататъшната му съдба, което всъщност не бе особена промяна или "нещо ново". И все пак, все пак беше нащрек. Може би не бе чак толкова глупав, колкото изглеждаше... но какъвто и разум да се бе зародил в него точно сега смисълът се губеше автоматично. Нямаше как да предприеме каквото и да е, освен да се изправи на омекналите си крака и да пожелае "приятен ден". Дамата му кимна и това бе знак, че е време наистина да напусне сцената; не му бяха казали "ще се видим другата седмица", което само по себе си беше доказателство в лъжата, която се криеше в тези думи. Ахмед бе прав в интерес на истината- нямаше да има друга среща. Заради почти залавянето му от полицията на другата сутрин щяха да го намерят на части и в чували в някоя кофа на видно място.
Анет не можеше да се интересува по-малко от съдбата на дилър Шести, вече държеше рекорда в тази категория и колкото и да й се искаше не можеше да го смъкне още по-надолу като стойност. Беше убедена, че до ден два дори няма да помни външният му вид а името щеше да отнеме още толкова време след този период. Като секретарка не можеше да си позволява да се натоварва с безсмислени бизнес отношения, за това съзнанието й триеше от спомените си всичко, което се смяташе за непотребно, в отрицателен срок от време. Сега, когато бе отново сама, макар и за кратко, Анет позволи на силуета й да загуби онази лека ръбатост, която я идаваше, че е изнервена и под напрежение. Предстоеше забавният разпит, трябваше да е подготвена да му се наслади изцяло така, както никога. Всеки път си обещаваше следващият да е по-интересен, по-забавен и като че ли благодарение на самовнушението наистина бе така. От ентусиазъм ръката й лекичко потрепери, когато младата жена се пресегна за позабравената и следователно поизстинала чаша пред нея. Бялата керамика съдържаше в себе си матово черната консистенция, която представляваше чистото й кафе. То бе станало блудкаво и ледено, а при него това бе гаранция, че вече не става за нищо. Единственият плюс който имаше, когато бе топло бе, че течността гореше гърлото и устната кухина и вкуса някак си идваше по-късно, когато не е необходим и никой няма да му обърне внимание. На средата на размишленията й на тази тема и евентуалното вътрешно гласуване дали да си вземе друга чаша а тази да си замине завинаги от масата й, дилър Седми навлезе в полезрението й и се стовари тежко в стола, който преди това бе замемал колегата му. Или бивш колега, може би вече го бяха прикоткали в голям черен бус за да му видят сметката. Или някой го беше удушил в тоалетната, преди да измъкне трупа и да се стигне до черните чували. Каквото и да бе, Ахмед бе труп. Юри обаче не беше, макар и изтощението да личеше ясно на лицето му. Блед, недоспал, носещ остатъчни белези от евентуален сблъсък...
- Някой е имал тежка нощ. - подигра го жената и на лицето й се изписа презрение. Знаеше много добре за какво говори, все пак хора на Маргьорит бяха изпитали нуждата да се правят на интересни и в крайна сметка си бяха изпросили един хубав бой. Или това, или да даде дрогата просто така... явно копелето бе решило, че е по-добре да натупа персоните и да се омете с чиста съвест и разцепена устна.
- Да. Микровълновата ми се скапа, проклетата бракма с бракма.
Юри продължи да реди псувня след псувня нервно раздвижвайки се на мястото си. Той знаеше, че Анет иска да го накара да се разговори за боят предната нощ но просто не му се искаше да се дава толкова лесно. Драмата с милата му кутия с контакт бе малко по-сериозен, защото нямаше от къде да намери пари за поправка или евентуално подновяване на целият уред. Това бе основният проблем, който тежеше в момента на плещите му и разваляше подобието на ден, което бе имал до сега. Дори не можеше още да се впусне в гневна тирада колко мрази тези беседи и прочее. Единствената му възможност бе просто да си седи лежерно в стола, почти минал в легнало положение в него и да парадира с наскоро обръснатата си първи номер главица, цепната и подута долна устна и гигантски зелен суичър очертаващ се ясно в пространството със своето избеляване. Малко можеше той да знае за прекрачилият прага на бара Рюга, да не говорим, че Юри спадаше към категорията на персони, които никога не обръщат внимание на новодошлите. Проклятие или не, това качество му стоеше на рафт в характера от както се помнеше.

Върнете се в началото Go down

Re: 14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Рюга Хидеки on Вто Авг 23, 2011 7:46 pm

Цялата тази мизерна атмосфера и интериор очеизвадно не се вписваше с общия вид на Рю и той напълно осъзнаваше това, а самата истина бе, че не му пукаше и на бицепса. Сега младежът бе прекалено зает с това да успокои дишането си от дългия бег, както и някак си да привикне към пулсиращите си части, които бяха най-натоварени със задачата да избягат от гвардията слепи зайци. Не бе особено ясно и на самия него колко време ще му отнеме всичко това, но дотогава нямаше да се излага. В края на краищата бе нещо твърде съвършено, за да се показва в такъв недостоен вид.
За по -голяма сигурност, която облегалката на текущото средство за сядане не предлагаше, Рюга се облегна на масата пред себе си, опирайки лакти в неудобната повърхност, колкото да се подпре за известен период от време. Позволявайки си обаче, за миг да извърне поглед настрани, Хидеки с искрено раздразнение откри, че повечето погледи образуваха една обща права или крива..линия към неговата особа. Един меланхолично смразяващ поглед от негова страна обаче бе достатъчно, за да изглежда що годе неутрално и да се отърве от "Този пък що търси тук?" и всеродните му...Пак беше по-добре от стъпването му в онези специални барове с хиляда климатици за изсмукване на неблагоприятния мърсен въздух, както и специални ВИП места...където всеки, който го фокусираше, вече знаеше,че не е просто обект, а "синът на един от кандидат-кметовете". Затова и когато решеше да пие, никога не бе допускал за втори път грешката да се яви в някое от онези места, а вместо това просто си намираше някоя кръчма от безизвестните или нещо такова, където с чиста съвест разваляше репутацията на баща си. След като ставаше познат на всички посетител, просто изчезваше, като призрак в небитието..и никой и нищо не чуваше за него след последното му посещение. и всичко бе защото Рюга не искаше да създава връзки, по-дълготрайни от едно-две питиета или една нощ задоволяване на плътски удоволствия. Всичко при него бе така мимолетно, макар и да не можеше да се мери с бързината, с която баща му си сменяше съпругите и любовниците, с които създаваше нови копелета от раз. И ето го поредния първичен инстинкт, който удари десетката. След още два-три дни, или колкото оставаха 18-ти Януари, богатия му задник се женеше именно за десети път. Но Рю вече не знаеше защо го бе така яд..дали защото непосредствено след сватбата ще се появяват още купища копеленца от неизвестни яйцеклетки, или защото и тази сватба нямаше да е последната и...щеше да се разруши създалата се малка надежда за праволинейност, каквато даваше поне чистото число десет. Разбира се, при други, различни обстоятелства, Рюга може би щеше дори да им пожелае щастие, но това изглежда следваше едно от изискванията "в някой дург живот". Но пък Рюга не искаше да има друг живот, ако и в него ще с наложи да познава подобна отрепка, вместо предпочиташе всичко да свърши с текущия му вече нищо не струващ животец. А колкото до сватбата..истината бе, че въпреки думите, които спомена на баща си, младежът щеше да присъства, при това с ясното съзнание, че ще я провали и ще злепостави баща му пред поредната му съпруга..по възможно най-ужасния и противен начин, който обществото от високопоставени задници не можеше да си представи. Но до тогава всъщност имаше още няколко дни и сега Рюга бе в ролята на сърдитото синче, което никога няма да преглътне гордостта си, че да се върне с биологичния си баща.
А и в момента за Хидеки имаше нещо по-важно, граничещо с поставената му цел от преди няколко минути. За краткия си престой тук, Рю бе забелязал нещо интересно. Всъщност по-скоро слушаше, като мръсна мишка как протича един особен разговор на съседната маса до него. Там стоеше една жена, с ярка червена барета, доколкото можеше да види Рю с периферията на зрението си..Тя разговаряше с някакъв индивид, който доста наподобяваше улична отрепка, а вероятно не бе особено далеч от такова определение. Преди около секунда обаче, ролята на компанията леко се измени и на мястото на текущата отрепка номер Шест(както се спомена в разговора), се яви друга - по логичен път би следвало да бъде Седем. Самото число някак привидно изкуши Рю, който се изявяваше, като някоя стара клюкарка под прикритие, поради което той съвсем леко извърна рошавата си главица, отстъпвайки по-голяма възможност на зрението си за евентуален обсег върху новопристигналата фигура. На съседния стол до червената барета стоеше, в почти легнало положение, един млад мъж с подстрижка първи номер и доста небрежно облекло, от което азиатецът виждаше само малка част от избледнял зелен суитчър. По всичко му личеше, че дилър, а и факта, че бе седнал срещу дамата го подсказваше. За разлика от предишния обаче, този нагледно бе къде къде по-надежден, въпреки че не се знаеше какво ти готви съдбата, доближиш ли се. И сякаш вече нещо се бе заформило под рошавата грива на Рю...и това нещо му подсказваше кой ще е у частникът в малката му сделка. Или иначе казано, проблемът с намирането на дилър, от който да си купи дрога, вече бе разрешен.

Върнете се в началото Go down

Re: 14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Юри on Сря Авг 24, 2011 6:35 am

От там насетне разговорът бе продължил. Волю-неволю Юри трябваше да се включи в него, да се държи прилично и да отговаря на въпросите, които се оказваха задавани един след друг, абсолютно и безотказно автоматично. Винаги десенът бе един и същ, досаден и непоправимо напрягаш всичките му сетива. Не можеше да се държи естествено все пак, трябваше да се прави на добро агънце и по дяволите, това му играеше сериозно по нервите. Отвратително. Тази жена.. о, тя му бе в списъка с кръвни врагове и при това като че ли се славаше с особен авторитет сред всички останали. Дали бе защото не можеше да се налага над нея, не можеше да си я вкара в леглото и в крайна сметка ставаше винаги нейното? Рано сутрин ако се сетеше за нея веднага му се вкисваше целият ден. Ако го направеше по обяд губеше апетит до същото време, но на другият ден, а ако по някаква причина вечерта му се осенеше от идеята за нейното съществуване... е, алкохолът и наркотиците помагаха. Нервите му обаче не бяха никак доволни от товара, който поемаха заради това социално и бизнес познанство. Още по-забавно беше, когато реално се видеше лице в лице с нея на същата тази маса, която заемаха в момента. Която винаги заемаха. Колко време общо? Нямаше как да му пука за това, времето не значеше нищо за него. Част от личната му философия бе, че всичко е само тук, сега и в момента. Нямаше как иначе да е, но негативните мисли, които пълнеха главата му след бизнес разговорите с Анет бавно но сигурно го убеждаваха, че всъщност всичко наистина е така, но това неговото е един безкраен момент на агония и болка. По един или друг начин нищо не се променяше щом опреше до думите обменяни над проклетото кръгло парче дърво. Или метал. Или стъкло. В този бар редовно се сменяха основните фрагменти от мебелировката; било то покрай смяна на собственици и спонсори или просто от необходимост, защото предната нощ някой е правил опити да върне метежите на мода... да, всъщност можеше да се хване за тази сламка и да се измъкне от теорията за безкрайният миг, който никога няма да свърши. Или той или Вселената.
Всъщност какво по дяволите плямпаше в мислите си? Юри осъзна, че са пълни глупости и че сигурно е някакъв остатъчен ефект от марихуаната, която бе приел по-рано същият следобед. Другарчето, с което бе споделил коза бе стара откачалка в квартала; нелепа смеска от ямаец и индиец с неизяснени виждания спрямо изповядваната религия... но все пак крайно религиозен. Омар вярваше в Бог като цяло, без да се ограничава от разновидности и образи. Понякога беше приятна компания за отпускащата наркотична прегръдка на мариуаната, макар и да бе крайно приказлив и думите да валяха като из ведро. Омесените му сетива, тези на Юри разбира се, ямайоиндиеца смесваше ганджата с някакви други смески и съвкупноста бе наистина удряща в главата, опияняваха следобедите и ги превръщаха в нещо различно. Може би пък му харесваше това усещане което винаги придобиваше в такива ситуации. Сякаш... беше сякаш някъде там има нещо, което е по-висшо от него, по-необяснимо и по-върховно. И магията на това допълнително го опияняваше и оставяше след себе си впечатление, което не изчезваше просто така. Може би винаги го бе имало, може би бе нещо от скоро... Юри просто знаеше, че е там. Ха, сигурно ганджата бе толкова силна, че в момента бе забил на някаква тъпашка философска тема и всичко му бе странно, стига да бе разположено в пространството на мислите, течащи през него. Глупости и банализми, не, чакай, това също бе прекалено сложно като начин на изразяване. Юри всъюност не бе глупав, просто необразован и напълно лишен от желание да го поправи или да се доказва като интелект. Може би вярно бе и твърдението, че всъщност така бе по-добре. Можеше да те спаси в момент, в който наистина не го очакваш, което само по себе си бе обнадеждаващо. Нямаше нищо против да го смятат за малоумен тъпанар, който на всичко отгоре е опасен и е горд притежател на мозък разяден от алкохол и цигари. Вчера някаква жена му бе изкрещяла, че ще гори в Ада. Кучка, това си бе негова работа и със сигурност не й бе нещо, в което да може да си вре носа както иска. Перфектният отвърден живот за Юри бе липсата на такъв. Защо трябваше да прави нещо и От Другата Страна? Чувствайки се реалист той приемаше смъртта си като окончателен край на всичко. Дори желанието да се докосне до нещо божествено не можеше да запълни тази празнина и да му вдъхне вяра, че може би там някъде в нищото го очакват пухкави облаци, мъже с роби и пеене на химни. Или обратното, горене сред грешници и вечни мъки. Все тая, бла-бла, голяма работа. Все още не бе опрял ножа до кокала и сигурно му оставаха година-две-три живот и уж спокойствие.
Или просто можеха да го гръмнат тук и сега. Никога не знаеш кога някой снайпер просто така ще реши да се обърка или кола с мутри-негри ще започне да стреля на месо (отново случайно) или пък питието ти ще се окаже отровно. Добре, последното бе малко вероятно. Юри винаги гледаше в ръцете на бармана и много внимаваше да не се случи някой неприятен инцидент. Лош спомен, посещение в спешното, смесване несъзнателно на кокаин с кофти екстази. Жалка история. Кой му бе спасил живота тогава? Ба, не помнеше. Сигурно дори вече не общуваше с този човек, което значеше, че е изпълнил всичките си задължения и в момента е напълно безполезен. Ха, до колкото Юри знаеше, като нищо можеше неговият благодетел да е просто мъртъв или нещо такова. В обществото всичко бе възможно, за което наградата за заслуги се присъжда на... Природата. Честито, изглежда получаваме хаос всеки път, когато съберем хора заедно. Достойна причина да унищожим човечеството? Може би, може би.
Юри въздъхна. Всичко в него в момента упражняваше въображаемо драйфане и виновникът бе не друг а именно дамата с червена барета. Докато мислите му бяха текли в една или друга посока устата бе говорила и говорила чувствайки се напълно свободно. Колко минути бяха говорили? Времето нямаше никакво значение. От другата страна на масата, точно срещу него, Анет се усмихваше много леко, кривейки нагоре само крайчетата на устните си. Садистичната кучка отново се забавляваше с него, от него, заради него. Нямаше обаче за какво да протакват сегашното взаимодействие, винаги имаше следващ път. Или просто този се повтаряше отново и отново. Пред него младата жена като че ли нехаеше за всякакви такива философски помии, защото ръката й тъкмо вадеше от малко чанте червило в красива метална опаковка. То бе, о, изненада, алено червено, също като проклетата шапка, която явно се смяташе за нещо крайно ексклузивно, защото Юри можеше да се закълне, че дори и тя го гледаше надменно. Или не, чакай, това като нищо можеше да бъде някой остатъчен ефект от изпушената подсилена марихуана. Мамицата му, какво значение имаше всъщност? Важното бе, че тази кучка се канеше да си отиде и слава на каквото там иска, това значеше спокойствие.
- Виждам, че бързаш. Извини ме. - младият мъж понечи да се изправи, но отговорът дойде веднага, автоматично и в крайна сметка дори не се наложи да се раздвижва. Тялото му отново тупна тромаво на неудобният стол и същата лежерна поза се наподоби самичка като че ли от нищото. Лицето му не го изписа, но от вътре вулкана просто кипна още повече. Трябваше да се съобразява с нейното мнение, да следва заповеди и по дяволите, това бе просто някаква секретарка. Нечия секретарка. Нищо повече. Нищо особено.
- Ще тръгнеш тогава, когато аз реша. И когато гримът ми е перфектен. - в интерес на истината той беше перфектен. От А до Я всичко бе пипнато сякаш от истински майстор и Юри го признаваше; съвсем леко загатнатият очен черен грим и яркото червило допълващо пълнотата на устните бяха приятни. Всичко останало не беше колкото и Анет всъщност да се славаше като истинска красавица. Младият мъж виждаше в нея само студенокръвна кучка, която не заслужава нищо повече от побой и разтрел. Щеше да му олекне ако лиши цивилизацията сам самичък от тази напаст. Би било прекрасно. Може би дори имаше причина да живее за по-дълго време на тази земя; може би офертата да я лиши от съществуване бе прекалено изкушаваща. По дяволите колко ненавиждаше проклетата амбициозна и ... и Юри се улови, че мисли вече само в цинизми и обиди. В това време пред него Анет с много апатия червеше устните си и то сигурно с убеждение, че всичко просто е затихнало и я очаква да свърши с кокетството си.
- Готово. - оповести тя и деловият й глас веднага се замени с нападателно-шеговит такъв. - Как изглеждам?
Очите й блеснаха предизвикателно но Юри не го видя, димната завеса помежду им бе като че ли по-интересен обект за концентрация. Така чертите на лицето на дамата в червено загатнато се размиваха и с течение на времето като нищо можеха да преминат просто в цветно петно сред всичко останало. Юри дори съжаляваше, че не е достатъчно пиян за да се улесни задачата. В момента бирата му си стоеше просто така и сигурно бе противно топла. Вече не усещаше студа да се просмуква през ръката му от малката зона на реален допир, която имаше с гърлото на бутилката.
- Добре, предполагам.- лъжата поднесена с много отегчение се изплъзна леко от устните му. Всъщност цялата история бе в това, че все още го вълнуваше живо покупката на нова бира на която да се наслади от начало до край и в последствие да купи втора, трета, четвърта.
- О, не, не. Искам да се постараеш. Не мога да се върна обратно при шефа си изглеждаща просто "добре". Трябва ми повече. Кажи ми колко съм красива, зашеметяваща и способна да подкося краката на всеки мъж или жена, който влезе в това заведение или вече е тук.
Юри присви очи. На езика му веднага се залепи сочна псувня и поредица от обиди, но чувството за самосъзнание и инстинкти за оцеляване отново го изритаха и вкараха в правият път. Миг по-късно същите думи отново надвиснаха помежду им, този път не от нейните устни за нея самата а от неговите. Странно, но този път като че ли бе достатъчно и куп минути по-късно стегнатото в много тясна пола задниче на Анет се измъкна покрай редицата от маси насочвайки се към вратата. Отвън сигурно я чакаше черна кола със затъмнени прозорци. Нямаше да го изненада.
Поне го бяха оставили сам, нали? Раздразнението му бе достатъчно, че да развали цялата вечер и да му донесе стомашни болки.

Върнете се в началото Go down

Re: 14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Рюга Хидеки on Сря Авг 24, 2011 4:24 pm

Разговорът между червеното и зеленото протичаше така мудно и отегчително, и Рю си помисли, че наистина не би искал да е на мястото на онзи господин Седем, при положение, че самият той само като "наблюдател" и слушател се бе изтощил неимоверно много. Да, това е то да имаш шеф. За миг, само миг от секундата, азиатеца изпита странно чувство на благодарност към онова дало му живот същество, благодарение на което в края на краищата можеше да си вземе всичко, което му с прииска и това не включваше разни отчети при разни шефове, или в случая шефки. Но както и да е. Това траеше само миг, много кратък и незначителен, макари след него обаче, мислите на Рю не можеха отново да се заемат с непосилната задача да следят нечии разговор...Особено когато настъпи моментът с червеното червило. Не, не и пак не. Нещото, ли по-точно едно от нещата, които Рюга не можеше почти да понася беше кокетното червисване на една жена по време на някакъв разговор или след секс. Винаги го правеха, вечно трябваше да провалят момента, губейки с времето с цапане на боклуци по устните. И после отново искаха целувка за довеждане..Глупости. Отвратителния спомен за последното количество изядени боядисани химикали сякаш все още държеше Рю и той всъщност от доста време насам умилено държеше галените женички далеч от себе си, правейки все неща, които са им противни. Веднъж си спомняше дори, че това бе довело до наистина комични последици и предполагаемото гадже на госпожицата, която го сваляше, се нареди на опашката "Ще те пребия", а най-забавното е, че почти успя да се пререди. Но както и да е. Нямаше никакво значение..По дяволите, в момента Хю също губеше ненормална част от времето си, а това щеше отдавна да го е подлудило, ако не бе почувствал завладяващата умора, предизвикана от дългото тичане до тук. И колко ли още щеше да му се наложи да чака, само за да си купи дорга? А после говорехме з закон и институция..Нали уж клиентът е с предимство? Ха! Никакво предимство, никви пет лева.
Внезапно през масата на Рю премина женски силует и той съвсем небрежно надигна главица, за да се сдобие с убеждението, че най-сетне онази кокетна барета си е събрала партакешите. И да, така и беше.Колко очарователно. Последва една шумна прозявка от страна на добре изглеждащия младеж, която му послужи, за да се посъвземе малко от умората, или обратното..след което той възможно най-спокойно заряза масата, на която стоеше до сега и се настани върху вече свободния стол срещу дилър седми.
Да, не бе изяснено какъв вид непукист трябва да си, че да се изпречиш през някой дилър, разваляйки тъкмо спокойствието му, без да си поне малко въоръжен. може би имаше значение, но пък явно Рюга бе прекалено убеден в това, че някой пази живота му, макар и далеч да не бе така. Индивиди като него си бяха забравени от все страни, но пък никъде не бе упоменато, че имаше нещо лошо в това да си вярват в противното.
- Трябва да направиш нещо за мен, г-н Седем. - започна най формален по вид "разговор", започвай направо от същността, отново използвайки онази смесица от неофициалното и официалното общуване. Но думите му бяха така убедени в своята същност и вероятно значеше, че докато Рюга не си тръгне с уреченото...ами, просто нямаш да си тръгне и щеше да продължи доволно да проваля спокойствието на дилъра, независимо какво означаваше това. От негова страна всичко бе решено, още преди този разговор и в момента Рю бе заел странна поза с типичния си изявителен поглед, отправен право към отсрещния такъв, в който със сигурност нямаше д му се понрави подобието на молба, какво остана внезапното присъствие, значещо провалено спокойствие.

Върнете се в началото Go down

Re: 14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Юри on Съб Авг 27, 2011 1:03 am

Въпреки раздразнението, Юри изпита известна доза щастие, когато гърбът на проклетата кучка се оказа единственото, което е видял за последно от нея и присъствието й вече не придава сивота на съществуването й. Беше изумително, наистина. Жената, която си падаше по червено и която той някой ден щеше да одуши съвсем лично бе олицетворение на всичко демонично що съществува или има намерението да започне да го прави де що се намират измерения в близост до това. Така де, върховното зло. Не че самият млад мъж бе цвете за мирисане, но дори не смееше да си мечтае да достигне нейните висини... или в случая, низини. Всичко зависеше от проклетата гледна точка и неговата в момента не бе розова, беше трезвен и в системата му дори нямаше и помен от марихуаната, което значеше, че видимо е чист. Кръвен тест би доказал друго, но в момента не можеше да се интересува по-малко от подобни глупости. Юри тупна шишето с вече топла и недокосната бира на масата пред него и с това като жест се отказа от нея. Значението бе наистина символично и принципно би трябвало да е равносилно на отлъчване от църквата през ранното средновековие. Виждате ли, дори и образованието му да липсваше, Юри пак знаеше някакви работи и можеше да се изказва колкото си иска интелигентно в мислите си, където нямаше кой да го обори и нямаше как да си развали образа на тъповат друсляк, който живо поддържаше от толкова много време. Прекрасна история, наистина прекрасна, но с толкова минимално значение, че сигурно държеше личната класация на младежа по безполезни факти. Всъщност от негова гледна точка почти всичко влизаше в тази категория, което го правеше малко заинтересован в заобикалящата го среда и индивиди населяващи общата помия. Все пак останалите хора за него бяха просто полезни в определен период вещи, които рано или късно се похабяваха и отиваха на бунището, от където дори нямаше как да му пращат тъжни картички и писма. Финито. Ди енд. Конец. И така нататък, окончателен край. В последно време дори не си правеше труда да помни имената им и по този начин да се затормозява. Къде беше смисълът след като всички те щяха да свършат да му бъдат от полза рано или късно? За него дори бе логично да им отдава подобно отношение след като се смяташе за крайно голям благодетел ако въобще им обърнеше внимание. Юри дори не осъзнаваше, че докато прехвърля тези мисли през главата си лицето му е придобило кисел израз и той се категоризира доста ясно със сключените му вежди. Показалецът на лявата му ръка нервно побутваше с около милиметър бутилката карайки теността в нея лекичко да се кандилка и пени. Самата пяна бе стигнала до гърлото, но изглежда не проявяваше никакво желание да пътува по-надалеч, за това ситуацията като цяло бе безопасна. Всички можеха да са доволни. Юри дори не осъзнаваше какво прави, отдал се на размисли, киселина и неприязън. Някъде в този промеждутък Рюга навлезе в личното му пространство и при това с подходящ асортимент от думи.
Отне около минута младият дилър да вдигне глава и да осъзнае, че на стола срещу него, стола, който така щастливо бе обичал заради липсата на индивид в него, сега се мъдри някаква персона, която никога преди това не бе виждал. Азиатски черти, остро и ясно изразен моден вкус и ... вътре в него нещо се сви по неприятен и определено негативен начин - прическа. О, прекрасно, беше попаднал на някой от Онези, или там какъвто пол бяха решили, че са наистина. Проклети травестити, хомосексуалисти и всички от техните партии. Нещото пред него можеше да мине и за госпожичка ако се наконтеше още малко и това бе просто притеснително. И отвратително, разбира се. На улицата постоянно му се налагаше да се оправя с такива хора и нямаше особено добро мнение за тях. Между впрочем, това не го правеше хомофоб или расист или нещо подобно... не можеше да го обясни, но бе малко по-различно. Моментно отвращение въпреки приемането на идеята? Все тая, по дяволите. Да вървят всичките по дяволите и най-вече... да го оставят точно сега на мира. Искаше малко спокойствие а и днес нямаше намерение да работи. Това само по себе си даде нужната насока, която вдъхнови подбора на думи, с които да замери нахалното същество. И дано само.. не че щеше да го разпита де.. да не бе подслушвало разговора а да знаеше дилърското му име от доверено лице. Ако бе първата възможност щеше да се лее кръв. То и при втората може да се стигне до това и би се стигнало до това стига да не успееше да се отърве от него и му се наложеше да използва груба сила, за да наложи своята теория за нещата и начина, по който трябва да се случват.
- Чупката, педал. - Юри се обади с остър и обиден тон, избутвайки с тяло стола си назад. Той се изправи и хвърли наистина зловещ поглед на нарушилият спокойствието му прибавяйки и лишена от гласност заплаха ако евентуално посмее да го последва. Наистина би прибягнал до физическо насилие точно сега, нервите му както вече споменахме бяха много обтегнати. Без да казва каквото и да е повече, без всъщност да обръща внимание на Рюга, младият мъж му обърна гръб и се насочи към бара.
Веднъж стигнал, Юри се облегна с цялата си тежест върху плота и това привлече вниманието на бармана. Размениха си по поглед и след това дойде поръчката.
- Бира, бутилка.
- Каква марка?
- Каквато и да е, просто ми дай нещо. - младежът се сопна и това накара бармана да се намръщи и да се насочи към фризера, за да извади някакво шише. Първото, което се оказа в близост до ръката му се оказа "избрано" и тупнато пред дилъра. Последва премахване на капачката и от зеленото шише се разнесе приятната "пара" на току що-видялата бял свят течност. Юри нямаше какво да чака, за това просто я взе в ръка и отпи солидна глътка.

Върнете се в началото Go down

Re: 14-ти Януари, 2009г. - Нейде из Раелейн

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите