Вход

Забравих си паролата!

Малко съобщение
Всички стари герои се намират в архива. Пишете в тази тема, ако искате да продължите да играете със стария си.
Latest topics
» Станете приятели!
Нед Авг 26, 2012 10:25 pm by Nameless

» Настроение - емотиконка
Чет Апр 26, 2012 8:58 pm by Амели

» Романтично преживяване.
Съб Апр 14, 2012 2:15 am by Renesmee Eisenberg

» Търся другарче за РП.
Съб Апр 14, 2012 2:14 am by Renesmee Eisenberg

» //set the fire to the rain//
Пет Апр 13, 2012 3:01 am by Мира.

» Име-Лик-Подпис
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» История с 3 думи...
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» Асоциации
Пет Апр 13, 2012 2:33 am by Амели

» Целувка, шамар, прегръдка...
Пет Апр 13, 2012 2:32 am by Амели

Friends



Кликнете тук, за да станете приятел на форума.
Основен партньор
Основен партьор

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 14, на Нед Май 14, 2017 2:03 pm
Statistics
Имаме 65 регистрирани потребители
Най-новият потребител е RefugiaA794075

Нашите потребители са написали 992 мнения in 176 subjects

Бес Флинт

Предишната тема Следващата тема Go down

Бес Флинт

Писане by Bess_Flint on Чет Авг 18, 2011 9:08 pm

Име и Фамилия ~ Бес Флинт… Може би това ви се струва прекалено просто и незначително име. Така е! Истинското име на тази млада дама е Анастасия Фререр, но от много време тя не отговаря на него и не се представя с това име. Според нея името на човека дава на всички прекалено голям достъп до истинската му същност.

Възраст ~ 487 години и въпреки това не изглежда на не повече от 20-21 години. Мечтата на всяка жена…

Раса Кошмар

Способности и дарби ~ Благодарение на това, което всъщност е тя трябва да живее на ‘чужд гръб’, защото за да оцелее, Бес трябва да се храни с енергията на другите чрез сънищата им. Благодарение на кошмарите, които внедрява в главите на другите създания тя е успяла да стигне до тук. Та това е главната ѝ дарба. Естествено момичето с годините е научила и някой и друг трик, който да скрие в ръкава си, за по- … неблагоприятни дни. Изключително заинтересована е от оръжия – като се започне от съвсем обикновено джобно ножче и се стигне до по-тежката артилерия.

Външността е само още един начин да заблудиш всички покрай теб. ~

-На къде така си се запътила, кукличке?
Лондон или да сме по точни западните части на този така красив град. Ох, как Бес ненавиждаше това място! И как няма, тук вечерно време из мрачните тъмни улички не можеше да очакваш да видиш нищо друго освен пияници, просяци, някоя и друга разхождаща се котка търсеща вечерята си и т.н. И този мъж, който бе подбрал думите си толкова внимателно и грижливо, не правеше изключение. Точно в една тясна уличка, както във всички филми, се разиграваше и тази сцена.
Момичето, към което се бе обърнал мъжът – явно препил с бренди, което се усещаше от 2-3 метра разстояние, се обърна към него, като спря хода си и реши да остави на заден план за момента мястото, към което се бе запътила. Без да продума и дума, тя се облегна на близката стена, принадлежаща сигурно на поредната кръчма и се загледа в мъжа пред нея. Той се приближаваше бавно с лъкатушеща походка. Беше или в късните си двадесет или ранните тридесет години от своя живот и беше сравнително добре изглеждащ – руса къса коса, сини очи, които в момента придобиваха червеникав отенак, висок, строен … Но тук не беше важен той. По-важно бе това, което неговото зрение възприемаше.
Вече бе на около 2-3 метра от момичето и като че ли погледа му се избистри леко. Мазната и дразнеща, самодоволна усмивка на лицето бавно изчезна, за да предостави място на стъписано изражение. Изведнъж почувства как целия алкохол от кръвта му се изпарява и вече всичко беше кристално ясно. Примигна няколко пъти, за да се обеди, че очите му не го лъжат и момичето пред него не е просто илюзия. Очакваше всеки момент тя да изчезне и да остане само спомена от образа на поредната му фантазия… Но тя продължаваше да стой там, вперила поглед в него, непомръдваща и някак нереална.
Беше красива, но не от този сорт, който по телевизията го пробутват за красиво. Това момиче не беше от изкуствените ‘Барбита’, покрити от горе до долу с грим и перуки и всичко останало от този вид. Та той можеше да се закълне,че тя в момента няма нито капка химия по лицето си или където и да било. За момент се почувства странно гузно за коментара, който бе пуснал само преди минута. Погледа му мина по тялото ѝ – стройно младо момиче, на не повече от двадесет години. Имаше красиво изваяно тяло, което определено би докарало много мъже до полуда. Странно – веднага щом такава мисъл минеше през ума на мъжа, той се чувстваше засрамен от това. Какво беше това момиче?! Не можа да задържи погледа си още дълго далеч от нейния. Очите й, тъмно кафяви (или поне такива му се струваха заради скромната светлина, която им доставяше една самотна улична лампа. Може би при по-ярка светлина те можеха да стигнат до по-светло кафяво, възможно бе да придобият дори зелен проблясък), все едно привличаха неговите като магнит и той не намери силите, за да им се противопостави. Някак си успя да зърне и другите черти на лицето ѝ. Беше леко бледа. Може би ѝ беше зле, може би бе прекалила с питиетата, може би бе плакала до сега… Един момент. Защо той се чувстваше толкова загрижен за нея?! Та той дори не ѝ знаеше името. До преди малко не мислеше за нищо друго освен как да си прекара добре тази вечер… Ами устните ѝ? Две тънки линии, идеално изписани в естественият им цвят- бледо розови. Те бяха отворени съвсем леко, предоставяйки възможност на момичето да си поема въздух. Дишането ѝ като че ли бе леко тежко или поне така изглеждаше благодарение на малките облачета, които се появяваха веднага щом въздухът напуснеше устата ѝ, заради студа. Може би ѝ беше студено… Все така вперил очи в нейните, той успя да обърне съвсем малко внимание на няколкото кичура тъмно руса коса, които бяха паднали покрай лицето ѝ. Още преди малко бе забелязал, че момичето има сравнително дълга, начупена коса с много приятен цвят, напомнящ му за есен поради някаква причина. Имаше и бретон на една страна… на дясно, точно така, който подчертаваше линиите на лицето ѝ още по-добре.
За първи път от доста време насам виждаше толкова красиво същество. Но истинска ли бе тя или просто поредната илюзия причинена от алкохола? Никак нямаше да се учуди ако бе второто, но в момента се чувстваше прекалено трезвен, за да извърне очи от явната реалност.
-Добре ли сте, госпожице? – Чу се отново гласът на мъжа.
Нямаше и следа от тона и начина на говорене като онези, с които бе започнал само преди няколко минути. След като най-после наруши тишината той успя да се приближи още повече към нея. Момичето обаче продължаваше да стой неподвижно, все едно бе статуя. Мъжът тръгна да съблича палтото си, за да ѝ го предложи, но в момента, когато той не беше на повече от половин метър от нея, тя се отблъсна от стената и застана на може би педя от него. Той замръзна, а тя не го изпускаше от очи. Стигаше едва до рамото му, но все пак и той си беше доста висок. Ръката и леко докосна оголения му врат и той изтръпна. Пръстите ѝ бяха ледени, но това не беше единствената причина – все едно електричество премина от нейната кожа по неговата.
-Съжалявам…- За първи път проговори момичето с някак тих и приятен глас, който се вписваше идеално с целия ѝ образ. Но преди дори да има възможността да направи каквото и да било, мъжът усети тъп удар в тила си и изведнъж всичко му притъмня.
Бес погледна за секунди към тялото на земята, а изражението ѝ стана някак далечно, все едно се пренесе на друго място, но само за секунда. Погледа ѝ след това бързо се стрелна към значителния по размери камък, който бе одарил човека по тила и бе причинил припадъка. Чу се радостен лай и след по-малко от секунда пред нея се появи куче (бордер коли) оплезило весело език и размахвайки безгрижно опашка. Как бе успяло да бутне този камък от покрива и да уцели целта си право в десетката оставаше загадка дори за момичето. Лека усмивка озари лицето ѝ като седна на леко влажната земя и остави кучето да я дари с лека целувка по бузата преди да го почеса зад ушите и да го поощри за добре свършената работа.
- Хората никога не се научават, че една от най-големите им слабости е зрението… - Промълви отново тя и се обърна към тялото на спящия.- Друга слабост са сънищата им – мястото, където остават напълно беззащитни, лесна плячка за всеки, който знае как да ловува.
Кучето излая още веднъж и седна до нея, а Бес отново все едно се пренесе в друго измерение като очите ѝ изгубиха живеца си. Ето, че нейният лов отново започна.


Emma Watson...

Знаеш ли въобще в каква приказка се забъркваш??? ~

Вече се съмваше, а тя продължаваше да стой в тази дупка, която минаваше за най-‘ изисканата ’ кръчма по тези места. Защо ли? Защото беше инат и твърдо отказваше да се прибере в още по-голямата дупка, която наричаше свой дом. А и плюс това, в момента там нямаше никой, а тя ненавиждаше да се прибира в празна колиба. Спот спеше спокойно до краката ѝ, докато тя гледаше замислено чашата със скоч и лед поставена на бара точно пред нея.
-Ще пиеш ли или и аз мога да се насладя на течността?- Попита глас познат до болка и я извади от транса ѝ.
Бес погледна към мъжа пред нея и се усмихна леко. Там зад бара стоеше старият ѝ приятел Александър Джонсън. Млад мъж може би с няколко години по-възрастен от нея, строен, висок… красив. Русата му коса бе оставена малко дълга и бе леко разрошена както винаги печелейки му вида на хлапак, който не дава и пет пари за външния си вид. Очите му бяха ярко сини и в момента в тях играеше някакво пламъче.
Момичето бутна леко чашата към него и той отпи жадна глътка. Никога не е била почитателка на алкохола. Да, случвало се е да попийва от време на време, но само заради веселбата. А колкото до мъжът зад бара, който така се наслаждаваше на питието, той бе може би единственото същество, което знае почти цялата ѝ история. Е, след кучето, но то нямаше особена дума щом станеше въпрос за това. Естествено, че и тя знаеше неговата история, а също така и характера му, но тя за разлика от него не проявяваше подобен интересен. С други думи, Алекс обичаше да говори и не го бъркаше дали ще е за него или някой друг. Но иначе бе верен приятел и Бес не би го заменила за нищо.
Помещението леко по леко се изпразни и в момента имаше само още двама мъже, които бяха заспали благодарение на опияняващите вещества, които бяха погълнали. Собственика (Алекс) придърпа един стол и седна зад бара точно пред момичето. С малка самодоволна усмивка, той въртеше чашата между пръстите на дясната си ръка и гледаше играта на кубчетата лед в нея.
-Бес, разкажи ми историята си… -Помоли ѝ се той като сложи лакътя си на бара и подпря брадичката си на дланта.
Момичето въздъхна и го погледна леко укорително. Тя не обичаше да говори за себе си, струваше ѝ се прекалено високомерно, а и нямаше наистина кой знае колко за говорене. Да, бе живяла доста по-дълъг живот от повечето хора, въпреки понякога да ѝ се искаше просто да затвори очи и всичко това да приключи.
-Чувал си тази история милион пъти. Не ти ли омръзва?!- Попита тя с отегчен тон, но той направи една от своите физиономии, на които Бес не можеше да каже ‘не’. – Хубаво…
Каква всъщност беше нейната история? Дали всичките години прекарани на този свят я бяха променили по необратим начин? Но това е абсурден въпрос! Естествено, че отговора е да. Обикновените хора се променяха с годините, благодарение на това, на което се учеха. Сменяха по няколко същности, докато накрая не ги достигне смъртта и не решат, че човека, който са в този момент е истинското им аз. Е това е лъжа… Бес беше жив пример за това. През столетията прекарани в Живота, тя се бе научила да сменя настроенията си, мислите си, тезите си и всичко от този род като маски. Какво друго може да се очаква от човек прекарал почти 500 години в свят пълен с лицемери и тем подобни.
Къде започва нейната история? Точно тук, в този проклет дъждовен град- Лондон. Преди по-малко от петстотин години Анастасия Фререр се родила в дома на двама представители на расата Кошмар. Ужасени от способностите на момичето, родителите ѝ решили да се отърват от нея. Дори те да знаели, че тя ще има способности като тях самите, те не очаквали те да се появят, докато тя още била новородено. Момиченцето не знаело как да контролира глада си и не веднъж или два пъти било на косъм да убие собствените си родители. Кой не би се ужасил?! Но родителите ѝ не успели да намерят сили и да убият собственото си дете и решили да оставят тази работа на професионалист. Затова повикали семеен приятел, който нямал нищо против да умъртвява деца. Те му поверили детето и обърнали гърба си и на двамата. Никога след това не се поинтересували, какво всъщност е станало с Анастасия. Но този човек, който трябвало да се ‘погрижи’ за нея, видял нейните способности и съзрял, че тя може да се окаже като много удобно оръжие за него. Все пак и неговите врагове не били малко.
През първите няколко години от живота си момичето растяло с нормална скорост, докато не навършило 6 годинки. Тогава растежа ѝ изведнъж спрял и тя останала малкото детенце в продължение почти на столетие. Но дори да изглеждала като детенце, което едва сега трябва да започне училище, тя била с разум на възрастен. Била изключително любознателна и попивала всякаква информация като гъба. Не след дълго получила значителни познания в почти всички сфери. Мъжът, който трябвало да бъде нейният убиец, се превърнал в нещо като неин баща. Тук идва един много приятен момент – зад всяко действие има скрит замисъл дори да не го осъзнаваме… Та този същия човек, се грижел за Анастасия, поради никаква друга причина освен факта, че тя му позволявала неговото отмъщение да е нечовешки болезнено. От малко момичето било карано да влиза в сънищата и да причинява кошмари, които биха докарали всеки до полуда и евентуално до смърт.
На лицето на Бес се появи малка усмивка, но в нея имаше толкова тъга, че можеше да се очаква,че всеки момент ще заплаче.
- Веднъж накарах един от приятелите на Джон (доведения ѝ баща) да убие децата си със собствените си ръце, докато те го умоляваха за милост със сълзи на очите и писъци ехтяха в малката тъмна стаичка. Накарах човек да седи в пълно трезво съзнание докато прокарват през тялото му безброй остриета. Обикновено човек би припаднал най-много след второто, благодарение на болката. А аз го накарах да стой буден, докато цялото му тяло бе надупчено и вече нямаше глас да пищи или сила да държи очите си отворени… - Изведнъж гласът ѝ секна все едно се задави със собствената си мъка. Взе чашата от ръката на мъжа пред нея и я пресуши.- Ако моят случай беше като този на Дориан Грей, моята картина щеше да се разпада от само себе си. – Допълни момичето и взе ново напълнената чаша, която ѝ бе подадена. След лека въздишка, тя продължи разказа си.
Още когато бе на около 50 години Джон бе починал. Никога не бе изпитвала каквато и да е любов към него или някаква мъка по родителите си. Още от самото начало бе осъзнала,че сама ще трябва да се оправя и веднъж освободена от стареца тя започна да скита из света. След още едно столетие прекарано в вида на тийнейджър момичето се превърна от Анастасия Фререр в Бес Флинт. Бе осъждана няколко пъти на смърт, заради греховете, които бе сътворила. Бе произнесена като вещица няколко пъти. Но колкото и да се опитваха да я открият или убият,или хванат тя винаги им се изплъзваше под носа. През целия си живот бе срещала само още двама представители на неината раса, но и те ѝ бяха достатъчни.
Естествено, че се бе срещала и с други създания, които според нормалните хора се срещат само из страниците на някоя книга. Та нали и Алекс бе Ангел. Живота ѝ започна да приема досадния монотонен вид, който я задължаваше да бяга винаги, когато някой се приближеше прекалено много до истината. И въпреки това през годините бе успяла да завърже няколко приятелства, да се влюби и всичко, което би трябвало да преживее всяко едно момиче. Леко по леко обаче Бес загуби интерес към всичко това. Годините си минаваха и тя започна все повече да се увлича по химията и оръжията. Появяваше се на различни места –вестници, телевизия, слухове, с различни имена и с различни тези, които често водеха до някаква промяна. Веднага щом някой разбереше за истинската ѝ същност тя бе подгонвана, като някакъв изрод. И въпреки обвиненията на всички против нея, тя никога не е смятала, това което върши за престъпление. С изключение на няколко случая преди много години, тя не е убивала. А и върши, това което върши, за да продължава да живее. По същата логика трябва да убием и всички месоядци, защото не също убиват живи същества. Но на този коментар повечето хора излизат с отговора, че животните не усещали, а хората имали разум. Но това не е точната истина. Хората се смятат за съществата с най-голяма логика и възможност да мислят и учат, но те са по нисши от свръхестествените създания (такива като нея).
На всеки му трябва някаква мечта, която да му дава сили да продължава напред и не просто да увисне на въжето или да бъде изгорен жив. Е, тази мечта за Бес е да намери нещо, което да ѝ позволява да живее на нещо друго, но не и на енергията на хората, която получава, когато им внушава кошмари. Много добре знае, че сигурно никога няма да намери лек за болестта си, но все пак е нещо, което я кара да се събужда всяка сутрин и да продължава напред.
Когато навършила към 350 години за първи път се срещнала с Алекс. Сега, когато отново си спомня този етап от живота си, Бес осъзна, че той не се е променил. Не само на външен вид, но и на характер. Все си е този дечко, с когото се запозна и тогава, на някаква вечеря. Още със самото им запознанство между тях бе припламнала някаква искра. Но дали беше любов или просто интерес не установиха същата вечер. Той оставяше впечатление, че е типичния играч, а тя беше поредната загадка, която всички искат да разнищят. Още същата вечер Бес бе изчезнала и не се срещна с Алекс още няколко години. Но съдбата ѝ изигра лоша шега и ги събра след около 20 години отново по някаква случайност. Тогава и двамата проявиха интерес един към друг, но след като се изгубиха из меката течност наречена вино, а и сред приказките и двамата осъзнаха, че са прекалено различни и същевременно прекалено еднакви, за любов. Затова между тях се завърза приятелство, което никой от тях някога се бе надявал да постигне.
И така годините ѝ си минаваха без нищо кой знае колко интересно или нещо, което да я впечатли. Така, докато не била на около 423 години някъде из Америка. Момичето било там за малка почивка и вече карала втора година в малко китно градче. Една вечер била събудена от скимтене. Когато излязла, за да види какво става открила кучка с четири малки кученца. Само едно от животинчетата обаче било живо. След много грижи и ядове, тя най-после успяла да стабилизира малкото кученце. С годините много се привързала към него и нямало как да не се чувства зле, когато се сетила, че след няколко години и то ще си отиде от този свят. Когато кученцето навършило три години тя решила да потърси помощ.
Върнала се в Англия, защото там знаела къде точно може да открие това, което търси. И не след дълго открила. Алекс ѝ бе разказвал за мистичен свят на име Раелейн, където съществували същества, които могат да разговарят с животните. Преди много години, Бес се бе запознала с жена, която твърдеше, че има същата способност. Струваше си да опита. Щом същата тази жена провела разговор със Спот (кучето), тя казала, че то няма нищо против да му бъде удължен живота. Тогава търсенето ѝ се възобновило, но този път целта ѝ била магьосник, който да може да направи това. Издирването ѝ отнело година, но си заслужавало. Живота на кучето бил удължен с до 200 години или поне така казал магьосника.
Момичето замлъкна и погледна към Алекс, който бе заспал?! Нормално, ако слушаш една и съща история за лека нощ тя ти писва. Бес направи малко недоволна физиономия и извади кубчетата лед от чашата си, но почти веднага ги върна и лицето и светна с усмивка. Отне ѝ миг да влезе в съня му, превръщайки се в огромен паяк (най-големия му страх). Още преди да успее да го докосне с пипалата си той скочи на крака съвсем буден, а тя се засмя.
-Знаеш ли, Бес, ти си отвратително същество! – Каза той малко намусен, а тя продължаваше да го гледа засмяна. – Не ти пука особено какво ще пожертваш, за да постигнеш своето, винаги трябва да си права, сменяш си настроенията все едно са някакви маски, ревнива си… и … и …
-Да, да… Аз съм ужасна!- Довърши вместо него момичето и се изправи, а кучето вече я чакаше на вратата. – И все пак ме обичаш.
След като каза това и го дари с още една усмивка, тя излезе от кръчмата и се запъти към дома си. Алекс бе оставен в кръчмата сам… е почти сам.
-Хайде поспаланковци! Ставайте и да ви няма!!!- Каза той и двамата спящи се размърдаха.
И въпреки тези неща, които той бе изредил туко що за нея да бяха абсолютната истина, Бес имаше и светла страна, която показваше все по-малко и по-малко.
Момичето минаваше през уличките, а Спот обикаляше весело покрай нея. Искаше да се прибере колкото се може по-бързо, защото усещаше как съня я грабва. И въпреки това една бяла мишка ѝ хвана окото. Мина точно пред краката ѝ и продължи няколко метра в ляво, след което все едно пропадна в дън земя. Бес разтърка очите си и помисли, че може би нещо ѝ се е привидяло, но и кучето беше на щрек. Леко не сигурна отиде до мястото, където бе изчезнала мишката и се огледа. Нищо! Твърда земя под краката, оранжево небе над главата… всичко беше както трябва… тогава какво… ?
Още преди да е довършила мисълта си усети как пропада. Изведнъж всичко бе погълнато от тъмнина. Огледа се, но всичко бе само тъмнина и тишина, докато не чу лай. След по малко от секунда в ръцете ѝ попадна Спот.
-Къде си мислиш, че отиваш ти? – Попита тя на шега.
В следващия миг се появи светлина, която ги заслепи и малко по-късно гърбът на Бес усети твърда земя. Отне ѝ секунда да се възстанови от болката и да пусне кучето от прегръдката си. Огледа се и видя, че се намира на някаква поляна. Имаше и малък знак : „Добре дошли в Раелейн!”. Шумна въздишка се чу от момичето и тя затвори очи.
-Ще мисля за това, когато се събудя.


Малките неща, които ни правят, това което сме ~

Бес има куче на име Спот, което е най-добрия ѝ приятел. Не е особена почитателка на алкохола. От време на време пуши. Има медальон, който всъщност наподобява ръчен часовник около врата си, който ѝ е подарък от Алекс.


Спот...

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите