Вход

Забравих си паролата!

Малко съобщение
Всички стари герои се намират в архива. Пишете в тази тема, ако искате да продължите да играете със стария си.
Latest topics
» Станете приятели!
Нед Авг 26, 2012 10:25 pm by Nameless

» Настроение - емотиконка
Чет Апр 26, 2012 8:58 pm by Амели

» Романтично преживяване.
Съб Апр 14, 2012 2:15 am by Renesmee Eisenberg

» Търся другарче за РП.
Съб Апр 14, 2012 2:14 am by Renesmee Eisenberg

» //set the fire to the rain//
Пет Апр 13, 2012 3:01 am by Мира.

» Име-Лик-Подпис
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» История с 3 думи...
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» Асоциации
Пет Апр 13, 2012 2:33 am by Амели

» Целувка, шамар, прегръдка...
Пет Апр 13, 2012 2:32 am by Амели

Friends



Кликнете тук, за да станете приятел на форума.
Основен партньор
Основен партьор

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 20, на Сря Авг 23, 2017 7:31 am
Statistics
Имаме 65 регистрирани потребители
Най-новият потребител е RefugiaA794075

Нашите потребители са написали 992 мнения in 176 subjects

Александър Джонсън

Предишната тема Следващата тема Go down

Александър Джонсън

Писане by Alexander on Съб Авг 27, 2011 4:35 pm

Стаята бе почти изцяло потънала в мрак ако се изключеше малката лампа на бюро отрупано с листове и какво ли още не, която си вършеше работата добре да осветява писалището. Точно в момента тя бе насочена към празен лист по средата на бюрото, а две ръце бяха поставени спокойно покрай него. В дясната китка се намираше перо, готово всеки момент да нападне платното си, а в другата, между показалеца и средният пръст, се намираше цигара, която украсяваше стаята с дима си. Ако човек проследи ръцете ще стигне и до образа на мъж, дори в тъмното това можеше да се забележи с просто око. Но едиственото, което бе видимо бяха само очертанията му. Бе прекалено тъмно, за да се види нещо друго. Лявата ръка се вдигна и спусна обратно на мястото си, а пред светлината на лампата се появи сиво-белият дим издишан от човека, седящ на тъмно.

-Добре...Да видим...Име.-Гласът, който заговори бе плътен и някак си тежък. Човек можеше да си помисли, че е притиснат в ъгъла, ако го чуеше дирекно отправен към него.-Александър Джонсън...- Докато говореше, дясната му ръка се вдигна и писеца, прикрепен към перото се потопи в малко шишенце пълно с мъстило. Веднъж напоено достатъчно, перото започна да се движи върху листа хартия, направлявано от ръката на Алекс и малки, но красиви букви се появяваха и гласяха,всяка една дума, която напускаше устните на мъжа. - Какво следва? Години? -Смях изпълни малката стая. Не беше груб или прекалено мек... беше приятен. -Как се очаква да отговоря на този въпрос? Нека поставим нещата така: външността винаги лъже! Може да изглеждаш на 100 и в същото време да си на 20, може да изглеждаш на 1 и в същото време на си прекарал десетилетия на този свят, а може, както е и в моя случай, да си на 623 и да не изглеждаш на повече от 25. - Лека усмивка озари лицето му, докато думите се изписваха върху белия лист. - Но тук може и да ви излъжа леко. Все пак и аз не съм изцяло наясно колко точно години съм прекарал на бял свят. И не, не е заради алкохол или други подобни вещества... Всъщност това не мога да го гарантирам.- Лявата ръка се премести малко по-напред на писалището потъвайки в мрак преди да се върне, но в хватката ѝ се намираше чаша. Течноста вътре бе кихлебарена на цвят и бе съвсем малко, но бучките лед създаваха илюзията, че е пълна до половината. Мъжът поднесе чашата под носа си и силната миризма на спирт и все пак специфична за скоч го удари право в мозъка. След това той отпи малка глътка и усети течността от гърлото та чак до момента, в който тя се разля в него. Придаде на вътрешностите му приятна топлина, която му даде сили да продължи да пише. - Та причината за тази огромна, а може би и съвсем малка дупка в спомените ми преди тези 623 години прекарани на този свят е изключително проста. Аз, Александър Джонсън, съм паднал ангел. Добре, може би не е чак толкова проста, като се има в предвит, че до сега не съм срещал човек, който да реагира добре, когато подобна новина му се съобщи. Повечето пъти получавам или присмех, или крясъци, или на другия ден в дома ми се появяват психиатри, готови да ме изпратят в лудница... Все приятни неща. Та това е причината да нямам нито едно малко споменче от преди да се превърна в ... това, което съм днес. Нямам си и на идея, какво всъщност е да си ангел, там с всичките му простутий, нямам си и на представа дали Бог всъщност съществува. Но все пак има същества, които се представят за богове, но те не са това, за което ги представят всички. Това, като че ли отговаря и на другия въпрос- расата ми.

Мъжът се отпусна назад в стола и гърбът му бе посрещнат от твърдите дъски на стола. Отново дръпна от цигарата в лявата си ръка, след което я загаси в пепелника, който бе скрит в тъмнината на стаята. Задържа никотина по дълго в дробовете си. Погледна към тавана, въпреки, че не виждаше нищо освен плътна тъмнина, която ако ѝ отделеше повече време за размисъл щеше да го задуши. Издиша пушека и леко му залютя на очите от него. За какво се занимаваше с цялата тази глупост?! Все едно някой бе примрял да чете мемоарите на някой си луд, който твърди, че е невиждано същество. Всичко това започна да се върти в главата му и бе готов да стане от този толкова неудобен стол, да загаси малката лампа и да си излезе от тази проклета черна дупка. Но в главата му излезе облика на още едно същество - Кошмар, което ако беше покрай него в момента нямаше да се двоуми преди да го цапардоса здраво по главата. "Свърши това, което си започнал!" Думите прокънтяха в главата му, все едно бяха туко що изречени. С малка въздишка, той отново се надигна и взе перото отново. Повтори процедурата с мастилото и се наведе над листа още веднъж.

-Дарби и способности... Какво може да прави един ангел? Като за начало ще ми трябва цял склад за алкохол, за да се напия качествено. Цигарите не ми вредят като на обикновенните хора, но пък наистина помагат, дори на такива чудаци като мен, с нервите. - На лицето му отново се качи малка усмивка, докато изреждаше пълни небивалици.- Какво друго... А да, невидим съм за простото човешко око, освен ако не се настаня в тялото на някой, на когото късметът му явно наистина му е обягнал. Не мога да се задържам дълго в едно тяло,защото... все пак то не е вечно, а и не винаги си пасвам с това тяло. Но за какво друго са създадени магьосниците освен да ни решават проблемите. Преди много години убедих една млада дама...-ns Ms]]...Дама на име Сесилия, която бе така добра да изработи нещо като кукла, която да отговоря на истинския ми образ. Като цяло е като обикновенно човешко тяло с всичките му нужди и тем подобни, но е защитено от много магии, които правят така че нищо в тялото да не остарява. Ето от къде произлиза моята дългогодишна красота. Но малко се отплеснахме от важното тук,а по-точно- моите способности. Още съм способен да живея колкото си поискам, освен ако не ме убият, но каквито и рани да съм имал, винаги съм успявал да се справя с тях. Друг много добър трик, на който съм способен е летенето. Естествено това става само когато съм без 'костюма' си на човек. Ако трябва да призная, това може би е най-великото чувство, което съм изпитвал, но летенето е трудна работа и винаги трябва да се внимава с него. Също така имам и няколко други хубави фокуса свързани с електричество, но за това после. Още за способности мога да споделя, че от както се помня мога да боравя с мечове, спаги и всякакви остри предмети. С годините това се превърна в нещо като моя мания. [/font">

Алекс остави перото върху листа и измъкна от панталоните си кутия цигари. Преди много години бе осъзнал, че пуши повече от колкото трябва, но проклетите неща наистина му помагаха, а и вече си бе изградил такъв навик, че се съмняваше да успее да ги откаже дори ако живота му зависеше от това. Извади една цигара и я постави между усните си, а след това измъкна някъде от бюрото една запалка и си позволи да запали поредната цигара. Вдиша и се загледа в листа, който вече бе изписан от горе до долу. Ако искаше някой да си направи труда и да прочете тази простотия определено трябваше да намали обема на това произведение. Но пък това бе почти невъзможно. Все пак той беше Алекс Джонсън, а Алекс Джонсън беше нарциз откъде и да го погледнеш и можеше да говори за себе си с години, ако имаше възможността. Позволи на дима да напусне тялото и отново се хвана за перото като отметна този лист и се загледа в следващия, все още чисто бял.

-Да видим... Следва- Външен вид...- Белите му зъби бяха разкрити от усмивката, която се заформи на устата му. Без да отделя още много време на листа той насочи лампата, така че тя да освети лицето му. След това с едно движение обърна стола си може би на 60 градуса на дясно. Там в тъмнината видя собственото си отражение. Огледалото стоеше самотно на гола стена. Някакви бележки бяха закачени по нея тук таме, но като цяло тя си оставаше просто една тъмно зелена празна стена. В огледалото бе отразен мъж, който физически изглеждаше на около 25 години, седнал в най-обикновен дървен стол, загледал се доста съсредоточено и въпреки това усмихнато в собственото си отражение. В цял ръст може би достигаше 1.85 см. може би дори повече. Имаше добре сложено тяло. Някой може да се изрази, че Алекс е леко кльощав, но въпреки това тялото му бе мускулесто и като цяло доста добре подържано. Бе облечен с тъмни дънки, които бяха доста смачкани, но може би той искаше да подържа 'безгрижен' вид, а нагоре бе прикрил голотата си с бяла ленена риза, която бе сметнал за по-добре да остави напълно разкопчана, за да не му пречи. Това позволяваше няколко различни татуировки, които красяха тялото му да се забележат. Колкото до лицето... Определено имаше красиви черти. Руса коса малко по-дълка от колко би си позволил да я носи един наистина спретнат и старомоден мъж (какъвто Алекс 100% не е)бе покрила скалпа му и бе 'непрежно' разрошена. Алекс притежава синьо-зелени очи, които според светлината си меняха цвета, като например в момента на примитивната светлина, която лампада доставяше, очите му изглеждаха зеленикави и малко приличаха на змииски с странното пламъче в тях... което също можеше да е само отражението на лампата. Дясната му ръка се отдели от стола и се стрелна към лицето му. Пръстите му, дълги и леко изкривени (може би от китара), обходиха лицето по долната му челюст и бузите, като усетиха леко наболата брада там.- Може би трябва да се обръсна...- Промърмори Алекс под носа си и тънките му, бледо розови на цвят устни, отново се разтегнаха в усмивка. С още едно движение и той се върна в предишното си състояние -обърнат към писалището с перо в ръка и цигара в устата.- Нека да кажем, че аз съм съвършен.

Отново се отпусна назад в стола и върна светлината на лампата обратно към листа. Протегна се и отново грабна чашата, като се наслади на поредната глътка. Той беше мъж, които се наслаждаваше на чуждата компания и правеше всичко възможно да изглежда перфекно в очите на жените. Не, той не беше чак до толкова вманиачен, че да мине към графата женчо. Не, точно обратното по-скоро. Както сами забелязахте, до този момент дори не бе забелязал, че му бе набола брада, от която все още не бе решил дали да се отърве или да я задържи. Косата му винаги бе в такова състояние, по простата причина, че не я решеше. Както се събудеше сутринта или след душ, няколко пъти прекарваше пръсти през нея и всичко беше супер. Единственото, на което обръщаше повече внимание, така да се каже, бяха дрехите, но и там всичко зависеше от настроението му. Щом издиша дима, Алекс постави цигарата на пепелника и се върна към старото си занимание.

-Какво следва? А да, характер... Но нали вече казах- аз съм съвършен!- Смехът му отново заглуши какъвто и да е друг звук в стаята.- Ако от прочетеното до тук не можете да си извадите извод какъв съм, то тогава се съмнявам дори деситилетие прекарано с мен да ви промени мнението. - Алекс остави перото и се наслади на остатъка от цигарата си на спокойствие.

Но какъв свъщност беше характера му- цветущ? Не, определено не! До тук стана пределно ясно, че той е един самовлюбен глупак. Но дали той просто се преструва или наистина е това е трудно да се каже, защото никой не го познава толкова добре и от толкова време, че да твърди с чиста съвест и ръка на сърцето, че наистина познава Александър Джонсън. Но често на яве излизат и други черти от характера му, като например- безкруполната му честност, която в повечето случаи му спечелваше някой и друг шамар. Когато има нужда от лъжа не се замисля да я използва, но веднъж, когато някой започне да се превъзнася или нещо подобно, Алекс много бързо ги сваля обратно на земята. Все пак той е пределно наясно с чувството, когато паднеш от небесата... буквално. Освен това е страшно избухлив. Може да не го покаже по обичайния начин- с викове, крясъци и удари. По-скоро ще се усмихне злобно насреща ти и ще пусне някой коментар, който ще те накара да се завреш в дън земя. И въпреки всичко това, той все пак е на 623 ако не и повече и през годините е имал страшно много време да усвой магията на маскировката, както на външния си вид така и на вътрешния. Така че, едва ли майстор като него ще има проблем да изопачи характера си така, че да му е от полза в дадена ситуация. Но като цяло, Алекс е един усмихнат мъж, който би дал всичко за едно добро прекарване.

-Минало...Минало...-Мъжът се размърда в стола си и загаси цигарата в пепелника. След това бързо грабна перото и го потопи в мастилото. Ръката му се върна на листа и писеца започна да изписва буквите, които се превръщаха в рояк от думи. - Спомени, мили спомени. Вече си изяснихме как стоят нещата с паметта ми преди падането ми в този свят. Така че моята история започва в един зимен ден, когато просто се събудих в някаква къща и бях заобграден от напълно непознати. Трябва да разберете, че когато бях... по-малък да го наречем, бях много немърлив що се отнасяше до това какво всъщност съм аз. Преди все още да знам кой съм правех всичко, за да бъда забелязан- побоища, различни съзтезания... престъпления. Не отне много време на докторите по онова време да забележат уникалното ми умение - бързо оздравяване. И след като проявиха интерес към мен, аз бях явно разочарован. Все пак не знам дали има живо същество, което иска да стане опитно зайче. И така, благодарение на собствените ми глупости ми се наложи да прекарам няколко деситилетия скрит от погледа на света. Естествено сменях си лика почти напрекъснато, но неприятностите все едно ме дебнеха от всеки ъгъл. Но да кажем просто, че първите две столетия от моя съзнателен живот аз прекарах лутащ се като изгубено кученце под дъжда, умиращо от страх от всеки, който се приближеше прекалено много до него.
После се стрещнах с различни хора и бързо разбрах за света, който бе скрит от очите на хората-този на съществата като мен. Магьосници,вещери,кошмари,русалки и какво ли още не. Този свят ми беше поднесен като на тепсия, благодарение на един човек, който ме намери в правилния момент. Беше поредната вечер, когато трябваше да намеря храна за моя 'костюм' и беше по-лесно ако изляза и взема каквото ми трябваше в естествения си вид. И точно това направих. Отправих се към близката пекарна и взех каквото ми бе нужно. Но когато се връщах обратно към бърлогата ми, един човек в тълпата се сепна и се обърна към мен като попарен. Беше успял да ме види! Той беше първият от столетия, който бе успял да ме види без тяло на друг смъртен. Първоначално бях адски стреснат, но когато той ме 'убеди' (като ме върза за стол) да го излушам. Този човек се казваше Уилям Крос и беше вампир. Той ме взе под крилото си и ми показа този свят на приказни създания. Скоро научих какво точно съм аз благодарение на книги и вещери. Започнах да си живея един прекрасен живот при благородниците и въпреки това поддържах тайната си. Не бях закачан повече от доктори и тем подобни. Уилям ме научи на това и онова за по-спокойния и уравновесен живот на Земята. Но също така на няколко пъти ми бе разказвал за невиждан магичен свят на име Раелейн.
Годините почнаха да си се изнизват под носа ми, а аз се отдадох на удоволствията в живота. И все пак си имах една цел-разказите на вампира за този вълшебен свят го описваха като приказка и от първия път, когато чух за него, реших че искам да го посетя. След още няколко десетилетия и няколко милиона пропатувани километри, можех спокойно да кажа, че съм видял всичко, което има да се вижда тук.Дори хората бяха започнали да ми писват-едно и също на всяка пресечка. И като че ли за да ме обори, Вселената ми прати приятна изненада на една от вечерите на Уилям, а за да сме по-точно, именно Бес Флинт. Приятно момиче на пръв поглед, начина по който говореше можеше да те омае и веднага щом я зърнах бях решил тя да е следващото ми попадение, но уви бях яко шамаросан за тази си мисъл. След години пак се срещнах с нея и тя се оказа по-скоро малката сестра, която никога не съм имал, от колкото жената, за която бях копнял. Та тя беше кошмар и то не само в сънищата.
След още няколко десетилетия се върнах в Лондон след поредното от пътуванията ми. Светът се изменяше бързо и аз исках да видя всяка негова нова гънка. Но въпреки това успях да се застоя няколко години на едно и също място. Отворих бар, някаква дупка, която проради някаква причина ме радваше.
Но в главата ми все още бе онази идея за прекрасния нереален свят. Не отдавна, Бес изчезна. Дълго не получих никаква вест и от начало мислех, че всичко е наред. Но не след дълго телефона започна да звъни с хора, на които тя не би вързала тенекия. Леко претиснен аз реших да я потърся, като малко или много, за първи път от много време, в мен започна да се надига страх. След няколко дни из различни краища на Англия, аз се върнах отново в Лондон, за да организирам по-мащабно търсене. Но преди да успея да направя каквото и да било, пропаднах за втори път в живота си... този път в Раелейн.


Мъжът се сепна леко, когато се чу затварянето на врата. Май бе входната. Скочи на крака и се огледа. Май бе прекалил с престоя си тук. Върна перото на поставката му, сгъна листите бързо и ги прибра в задния си джоб и с няколко крачки отиде до вратата на малката стайчка и я отвори. Ярка светлина го заслепи за момент, а после бе замерен с нещо- обувките му. Когато най-после зрението му се възвърна към нормално, той видя пред себе си жена- стройна и красива, който бе имал възможността да опознае по-добре през последната вечер. Първа вечер на нов свят и той я прекарва леглото на непозната. Какво повече ви трябва да знаете за него. След като получи още няколко сведения за жена в този момент (това че е омъжена) намери най-бързия изход от къщата, а по-точно-прозореца на спалнята.
Къщата не бе много висока и падането не бе болезнено. Закопчавайки ризата си той успя, доста бързо да остави подслона си за вечерта далеч на заден план. След известно време се спря до една пощенста кутия и извади листите от задния си джоб. Зае една химикалка от приближаваща се дама и добави надписа "За всики, който би се заинтересовал от хрониките на един паднал ангел" върху листите и ги пусна в пощенската кутия.Седна на тротоара и си обу обувките и прекара пръсти през косата си. На лицето му се появи усмивка.

-Ами сега какво? - Промърмори си той и се огледа, все още нямаше почти никой по тези улици. Погледа му бе привлечен от жената, която му бе заела химикалката. Усмивката му се разтегна още повече и той се изправи. - Извинете госпожице... - И докато умът му раздаше поредното извинение да я заговори, той се затича след нея и реши да се наслади на поредната добра компания. Може би тук щеше да му хареса повече от колкото бе очаквал...


Spoiler:

Alex Pettyfer

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите