Вход

Забравих си паролата!

Малко съобщение
Всички стари герои се намират в архива. Пишете в тази тема, ако искате да продължите да играете със стария си.
Latest topics
» Станете приятели!
Нед Авг 26, 2012 10:25 pm by Nameless

» Настроение - емотиконка
Чет Апр 26, 2012 8:58 pm by Амели

» Романтично преживяване.
Съб Апр 14, 2012 2:15 am by Renesmee Eisenberg

» Търся другарче за РП.
Съб Апр 14, 2012 2:14 am by Renesmee Eisenberg

» //set the fire to the rain//
Пет Апр 13, 2012 3:01 am by Мира.

» Име-Лик-Подпис
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» История с 3 думи...
Пет Апр 13, 2012 2:34 am by Амели

» Асоциации
Пет Апр 13, 2012 2:33 am by Амели

» Целувка, шамар, прегръдка...
Пет Апр 13, 2012 2:32 am by Амели

Friends



Кликнете тук, за да станете приятел на форума.
Основен партньор
Основен партьор

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 14, на Нед Май 14, 2017 2:03 pm
Statistics
Имаме 65 регистрирани потребители
Най-новият потребител е RefugiaA794075

Нашите потребители са написали 992 мнения in 176 subjects

Калиеса Навара

Предишната тема Следващата тема Go down

Калиеса Навара

Писане by Джо. on Нед Авг 14, 2011 11:56 pm


Артуро Навара излезе да язди любимият си кон Сумрак, когато писъците на жена му огласиха имението. Вече час и половина течеше израждането на бебето и макар доктор Вегате да го уверяваше, че вичко ще е наред и с детето, и с Рафаела, Артуро не можеше да се отърве от мрачното предчувствие за надвиснала опасност. Сега, когато краката му бяха здраво сключени около хълбоците на кобилата и въздуха свистеше покрай ушите му, мъжът изпита мигновено спокойствие, сякаш бе успял да надбяга самата смърт. Мисълта за това бе едновременно успокояваща, но и тревожна - той беше тук, далеч от всякаква опастност, но съпругата му и бъдещото му дете бяха там и той бе длъжен да се върне при тях. Потупа животното по главата и се наведе, за да прошепне в ухото му:
- Връщаме се, Сумрак. - Кобилата само изпръхтя в отговор и лъскавото й око се отвори и затвори няколко пъти с тъпо животинско неразбиране. Артуро дръпна юздите, за да направи по-ясна командата си към четириногото и скоро Сумрак препускаше по вече утъпканата пътека. Мракът вече се сгъстяваше около тях и дори плющенето на опашката на животното не бе в състояние да го прогони. Артуро пришпори коня с ясното усещане, че е загубил представа за времето и вече може би е прекалено късно за... за какво? Сълзи, радост? Не беше сигурен, но това го измъчваше.
На стълбите пред имението го чакаше прислужницата Филипа. Въображението му постави каменна маска върху лицето ѝ и ужас в очите ѝ, но когато се приближи видя единствено притеснение, което угасна веднага, щом го разпозна. Тя се спусна към него, но навреме спомнилат си законите за благоприличе, спря на една крачка от него. Беше смугла, деветнадесетгодишна испанка с гореща кръв, която поради бедност бе изпратена като прислужница в дома на Навара преди три години и половина. За зла участ, бе оставила неопитния си ум да се уплете в неразбрани страсти към новия ѝ господар. Сега, отказът в очите му я опари.
- Господарката е добре - произнесе равно. - И детето също, момиче е и се роди без усложнения. Преместихме ги в голямата спалня на втория етаж. Вървете, очакват ви, аз ще се погрижа за Сумрак.
Артуро кимна. Стараеше се да не дава на момичето напразни надежди, макар че определено таеше определени симпатии към нея. Тя явно усещаше напрежението, което изпитваше в присъствие ѝ, защото едва различимо нахалство прозираше изпод привидната благоприличност. Младият мъж знаеше, че е най-добре да я отпрати, но винаги му беше трудно, стигнеше ли до изпълнението на заканата си и в крайна сметка го отлагаше. Може би заради тази слабост, сега бе разкъсван от вина към Рафаела. Помисли си за приятните извивки на Филипа, в които бе открил утеха, когато Рафаела само едрееше и не му даваше да я докосне. Той се радваше заедно с нея на растящия ѝ корем, но също така една малка, противна частица от негово съзнание нашепваше колко отвратително изглежда това образувание от плът, така променило формата на обичаната му жена. Артуро се опита да забрави за нощтите с Филипа и си каза, че по-късно трябва да намери решение на проблема си - дори да постъпи жестоко спрямо момичето, но той не можеше да рискува семейното щастие, заради няколко момента на слабост.

- Калиеса, виж татко си - промълви Рафаела и без да иска се предаде на съня. По лицето ѝ бяха полепнали кичури коса, самото то беше мокро и зачервено от усилията и болката. Момиченцето също спеше в ръцете ѝ. Много внимателно бащата я отдели от прегръдките на Рафаела и я отнесе в детското креватче, което някой от прислужниците - може би Филипа, бе донесъл тук по-рано днес.

Филипа отпусна глава до шията на кобилата. Натуралните миризми, идващи от конюшнята, не я дразнеха ни най-малко, защото отдавна бе свикнала с тях. Слугинята си спомняше за топлината на Артуро и кроеше планове как да си я върне. Съзнаваше, че за социалното ѝ положение щастието трябва да си има граници, но отказваше да се предаде просто така. Щеше да мине време преди Рафаела да възвърне хубавичката си фигура и въобще да върши съпружеските си задължения, което даваше надежди на испанката, че господарят ѝ отново ще изпита желание и ще се обърне към нея.



Калиеса растеше като здраво и жизнерадостно момиченце. На главичката ѝ вече беше избил червеникав мъх; такъв едва-едва се забелязваше и над очите ѝ с цвят на шепа изкрящи изумруди. Бе на година и няколко месеца и всичките ѝ грижи се концентрираха в болезнената поява на зъбчетата в устата ѝ. Затова се зарадва да види лицето на жената, надвесено над нейното - появата на възрастен обикновено бе последвана от нещо хубаво.
Филипа се усмихна и подаде показалеца си на бебето, което го захапа настървено. Жената не можеше да се насили да изпита омраза към това беззащитно същество, дори при явната му прилика с жената, която по закон принадлежеше на мъжа, когото Филипа обичаше с цялото си сърце. Но отклонеше ли поглед от светлото личице, жлъчта мигом се завръщаше и тя проклинаше деня, в който бе зърнала Артуро Навара. В главата ѝ закънтяха последните му думи, с които ѝ даде да разбере, че всичко помежду им, доколкто някога го е имало, сега е приключило.
- Моето място е между Рафаела и Калиеса, а твоето - някъде другаде, просто още не си го открила. Ако искаш да напуснеш имението, ще ти дам достатъчно пари, за да се установиш някъде. Ако реших да останеш, ще те помоля да не създаваш проблеми. Сега съм щастлив и искам това положение да се запази.
Филипа потръпна от бяс. Беше се отнесъл с нея като с безчувствена вещ за еднократна употреба и тя беше решила да си отмъсти за нанесената обида. Момичето съжаляваше, че е далеч от роднините си - баба ѝ щеше да знае как да прокълне господаря ѝ. Мислила бе да излъже, че е бременна, но лъжата нямаше да изтрае дълго, а позорът щеше да тегне и над двама им.
Не, трябваше да е нещо, което да разяде отвътре щастието му и което не би могло да доведе до пряко посочване на вината ѝ. Артуро вероятно щеше да се досеща, но егоизмът му беше достатъчно голям, за да запази мълчание - за да я уличи, трябваше да разкрие собственото си предателство.
Решението само бе дошло при нея, сякаш съдбата сама искаше да накаже Навара за греховете му. Казваше се Армандо Секула и търсеше момичета за нечистия си занаят. Филипа го срещна в кръчмата, която слугите от имението посещаваха след падането на здрача.
- Здравей, красавице. Като гледам не се отнасят добре с теб. Ела с мен и ще си живеем царски - бе казал той, а погледът му тежеше от похот. Славата му се бе разнесла из цяла Испания и Филипа знаеше, че всички се страхуват от него, но плащат луди пари за една нощ с някое от момичетата му. Самият той бе много привлекателен и тя се изкушаваше да се възползва от предложението му, но обидата бе толкова прясна и все още пареше гърдите ѝ, така че тя устоя на желанията си.
- Имам друго предложение за теб - бе отвърнала тя и после му бе разказала всичко. Когато започна да се съмва, той стана рязко и ѝ каза да се върне вечерта с момичето, ако иска да има сделка. Филипа изпадна във възторг, задето плана ѝ бе проработил.

Филипа за пръв път от много време спа непробудно. Събуди се чак на сутринта, от писъците на Рафаела, която бе открила празното бебешко креватче.
По това време Армандо бе далеч заедно с Калиеса и своите момичета. Бе платил за бебето щедро и Филипа се канеше да напусне имението на Навара, след като нещата се поуталожат. С парите можеше да започне на чисто и дори да скрие бедния си произход.
Калиеса дори не разбра какво се случи, само понякога се будеше от кошмари и се чудеше защо старите познати лица са се заменили с нови.



Шестнадесетгодишната Калиеса се сгуши в одеалото си, с което се бе наметнала, въпреки че не му беше мястото в библиотеката, и потъна в креслото си. Четеше "Изгубеният рай" на Милтън и общо взето ѝ харесваше. Само че не разбираше защо баща ѝ не ѝ позволява да се забавлява като другите момичета, ами все я държи заключена в библиотеката. Вече бе изчела почти цялото ѝ съдържание и се бе заела да преповтаря любимите си книги, но начинанието вече ѝ се струваше досадно.
Тя се изправи, а одеалото се свлече на земята. Отиде до вратата и свила ръката си в юмрук, заудря по дървото. От сплетената ѝ в сложна прическа коса се отделиха няколко червени кичура и непокорно заподскачаха около лицето ѝ.
- Papa! Papa! - викаше тя, но Армандо така и не се появи. Всъщност той не ѝ беше истински баща и тя знаеше това. Истинският ѝ баща се бе наричал Артуро Навара, но загинал при пожар, както и цялото ѝ останало семейство. Така твърдеше Армандо и Калиеса нямаше намерение да оспорва твърдението му. Беше малко тъжна от този факт, но като цяло го превъзмогна лесно, тъй като нямаше реални спомени за биологичните си родители, само понякога се явяваха в сънищата ѝ, но колкото и да се опитваше да си ги припомни, след като се събуди, опитите ѝ оставаха неуспешни. Беше като да се опиташ да хванеш нещо с крайчеца на окото си - беше дразнещо, защото знаеше, че е там, някъде в съзнанието ѝ, но споменът бе ловък и бърз и все ѝ се изплъзваше.
След близо четвърт час отчаяно викане, накрая вратата рязко се отвори. Но не от баща ѝ, както се надяваше, ами от Регина - едно от неговите момичета.
- Шшт, Калиеса - скара ѝ се тя, макар че в очите ѝ нямаше упрек. - Плашиш клиентите.
Червенокосата не се притесни от забележката - не я чуваше за пръв път. Вместо това хвана ръцете на Регина и каза със светещи очи:
- Татко не е тук, нали? Моля те, Ина, вземи ме със себе си горе.
Регина се засмя с онзи смях, с който майките показват на децата си, че още не са узряли за определени въпроси. И въпреки че проститутката беше едва с няколко години по-голяма от Калиеса, зрелостта я бе застигнала отдавна и тя съзнаваше какво иска от нея момичето, както и какви ще са последиците, ако изпълни прищявката ѝ.
- Кали, избий си тези мисли от главата най-сетне. Артуро изрично ни предупреди, че ако те пуснем при мъжете, ще пострадаме и вероятно ще останем без пари. Не мисля, че някоя от нас ще рискува, затова не искай подобно нещо от нас.
- Но...
Регина се ядоса. Каза на по-малката да се връща обратно, защото ще остане без вечеря в противен случай. Отношенията между обитателите на имението бяха доста извън приетите за нормални - Калиеса бе като дъщеря на господаря на дома, но в известен смисъл всяко от другите момичета също споделяше тази титла, затова Артуро ги бе оставил да се спогаждат както могат, когато отсъства.
Червенокосата се разплака. Искаше да крещи, че ще се убие, ако остане още малко между тези стени и тези книги, но знаеше, че няма силата да посегне на живота си, а и другите го знаеха.
Раменете на Регина се отпуснаха - беше се предала. Тя хвана брадичката на Калиеса и я вдигна към себе си.
- Добре, ще ти помогна - въздъхна тя. - Тази вечер ще те запозная с един от моите клиенти - имам му доверие, че няма да каже на никого, но и ти трябва да си мълчиш. Ако Армандо разбере, ще ме убие, но преди това ще се погрижа да ти сваля кожата с голи ръце, разбираш ли?
Калиеса кимна и се метна на врата на Регина. Опсипа я с целувки, като тригодишно току-що получило така желаната играчка. Другата се засмя.
- Постарай се да изглеждаш добре. Самюел обича красотата.



Кали проследи очертанията си в огледалото с очи и не остана доволна от това, което видя. Имаше твърде болнав вид, беше прекалено кльощава и роклята ѝ висеше на нея, лишавайки я от онази естествена женска грация, която притежаваха останалите обитателки на къщата.
Удари полунощ преди Регина да дойде да я вземе. В едната ръка държеше старинен свещник, а с другата ѝ направи знак да е тиха. Калиеса я последва на пръсти до стаята ѝ. Всяко момиче имаше собствена стая, в която да води клиентите си - Армандо се стараеше да удовлетворява работничките си, за да дават максималното от себе си. Грижеше се добре за тях, никоя не можеше да отрече.
Пред вратата Регина се обърна и сложи ръка на рамото на Калиеса.
- Ще ви оставя сами, а аз ще отида в библиотеката, ако на някой му хрумне да провери. Самюел е малко своенравен, но е най-надежден и няма да е груб с теб, ако го помолиш. - Тя замълча, премисляйки останалата част от наставленията си. - Залагам си главата, като правя това, затова искам да сте внимателни, чу ли? Ако не ти хареса или искаш да се откажеш, просто ми кажи и без това не ми харесва накъде са тръгнали нещата.
Калиеса поклати глава.
- Сигурна ли си? Добре тогава. Не се стряскай от него, прави се на по-страшен, отколкото е в действителност... Късмет, Кали. - Регина отпусна ръката си. Свещникът хвърляше чудати сенки по лицата на двете момичета и прикриваше истинските им изражения. Проститутката тръгна обратно по коридора, а Кали я чу да мърмори: - Бога ми, какво ще се случи, ако забременее?
Калиеса неуверено отвори вратата и влезе в стаята, в която беше тъмно като в рог. Дори непознатият да седеше право срещу нея, тя не би могла да долови присъствието му, разчитайки само на зрителните си органи. Вратата се затвори с глух звук и Калиеса неволно потръпна.
- Ти ли си мистериозната Навара? - разнесе се гласът от другия край на стаята. Момичето предположи, че там се намира леглото. Кимна отсечено, но после се сети, че той не може да я види и промълви тихо:
- Да.
Подигравателен смях я удари изневиделица.
- Регина ми каза, че си невинна, но нима ми е довела просто едно дете?
Червенокосата усети как бузите ѝ се сливат с косата. Въпреки това навири нос в мрака и каза с цялото си достойство:
- Не съм дете, господине. Но ви е сте негодник, точно както ми каза Регина.
Смехът този път беше още по-невъздържан, но и чистосърдечен. В него нямаше обида.
- Така ли е казала? Е, утре ще ѝ се отблагодаря за комплимента. Запали свещите, за да те огледам. Ако още стоиш до вратата, значи са на няколко крачки вляво от теб.
Момичето направи няколко плахи крачки, а след това още няколко, но по-целеустремени. Ръбът на масата се заби в корема ѝ и тя изпъшка, но тъй като мъжът не реагира, предположи, че не я е чул. Пръстите ѝ напипаха свещника, а след още няколко минути търсене стигнаха и до кибрита. Нататък беше лесно - след миг пламъчето озари лицето ѝ, а когато го допря до свещите - и цялата стая се потопи в меката топлина на миниатюрните пламъчета.
- Обърни се - заповяда мъжът, на име Самюел. Калиеса го стори покорно - бе свикнала да спазва заповеди. Погледът ѝ се стремеше да го избягва, но нещо ѝ подсказа, че това ще го подразни, затова събра смелост и го погледна. Макар да възпря ахването си, изненадата от външността му явно се бе изписала на лицето ѝ, защото той се засмя горчиво и каза, че не е по-различна от всички останали. Кали преглътна. Искаше да каже, че съжалява, но за какво точно и тя не знаеше. Лицето на Самюел беше сурово, имаше широка челюст и големи очи, които гледаха насмешливо. Но това, което така я стресна беше белегът - ужасяващо назъбен, той се виеше от брадичката му чак до под окото. Момичето не можеше да каже дали беше пресен или просто бе застинал в това ужасяващо състояние - кожата беше като нагризана и в различни нюанси на червеното. Калиеса започна да съжалява за решението си. Питаше се дали Регина нарочно не я е натресла на това чудовище, само за да ѝ даде урок.
Въпреки думите му, че е свикнал на подобно отношение, той като че ли се разочарова от реакцията ѝ.
- По-добре си върви - въздъхна уморено и направи жест с ръка, който означаваше, че я освобождава от задължението да присъства в стаята.
- Не - каза тя и се приближи до него. - Съжалявам. Не се виждам с много хора, откакто съм тук. Какво се е случило с лицето ти?
Самюел дълго я гледа и накрая прецени, че момичето наистина се опитва да поправи впечатлението си, затова реши да ѝ даде шанс. Най-малкото, защото обичаше да усеща, че е преобърнал нечии представи за живота. А нейните определено бяха твърде наивни и крехки - о, какъв катарзис можеше да предизвика у това момиче, това дете с ангелско лице! Самюел изпита възбуда само при мисълта, но се опита да я потисне. Поне за известно време.
- Нападна ме нощно създание - каза бавно той, давайки време на всяка дума да се изплъзне от устата му и да заживее свой живот. - Преди няколко месеца. Жена. Това учудва ли те? Вие, жените, сте много опасни създания, но тази беше особен вид - адско същество, обладано от нечисти сили. Опита се да изпие кръвта ми.
Калиеса бе поставила ръка пред устата си, но иззад нея си намериха път няколко плахо изречени думи:
- Чела съм за тези създания!
Самюел кимна бавно; много бавно.
- Може би трябва да попиташ Секула за случващото се в селото ви
- Какво се случва в селото ни? - учуди се тя. Беше изненадана, че нещо въобще се случва в радиус от десет километра от нея - затворена в библиотеката, в миналото, във фикцията... Не вярваше, че току под носа ѝ историята се пише, не можеше да изпусне всичко това. Пък и щеше да чуе момичета да си шептят, нали? Нали?...
- Тела с източена кръв, по един изезнал всяка седмица... Наистина ли не знаеш нищичко? Хората бягат от тези места като от чума! Съвсем скоро няма да останат никакви клиенти, които да посещават имението. Освен мен, може би. Смятам да намеря жената, направила ми това, - той посочи раната на бузата си, - и да я убия. Предишният път не успях, но вече знам повече и съм подготвен.
Калиеса попиваше всяка негова дума и я повтаряше в ума си за по-сигурно. Не му вярваше, смяташе, че той ѝ се подиграва, но щеше да попита баща си. Трябваше да се увери...
Самюел се усмихваше, гледайки как момичето тормози красивата си главица с размишления. Май ѝ беше достатъчно от тази тема, сега можеше да смени посоката, от която духа вятъра...
- Тази рокля е ужасна.
Навара се стресна от смяната на темата и директния упрек. Погледна го неразбиращо; всъщност разбираше до какво ще доведе това, но съзнанието ѝ не го приемаше.
- Свали я - заповяда Самюел. Очите му светеха хищно. Калиеса внезапно осъзна, че белега на бузата му въобще не е толкова отвратителен и ако го нямаше Самюел би бил един много красив мъж... Почти толкова красив, колкото героите от книгите, които четеше... Много бавно, тя се изправи, а ръцете ѝ се готвеха да я освободят от дрехите, които носи.

- Ставай! - грубо я разтърси някой. Калиеса отвори очи с мъка и съзря размазаните очертания на Регина. Косата ѝ беше разпиляна, а очите ѝ се въртяха трескаво в орбитите си.
- Армандо се е прибрал по-рано! - почти изпищя тя. Калиеса забрави всичко и всички. Внезапно съня се изплаши от предстоящата заплаха и се оттегли от нея като ранено куче. Тя скочи и без дори да погледне сънения Самюел изхвърча от стаята, препъвайки се. Твърде късно осъзна, че е чисто гола, но стига да стигнеше навреме до библиотеката и не се натъкнеше на никого по пътя, лесно би могла да скрие тялото си. За щастие успя тъкмо навреме; скочи на креслото и се уви с одеалото, така че бе много трудно да се каже какво точно носи отдолу.
Армандо не се застоя много при нея и като че ли въобще не забеляза някаква промяна у нея, макар че тя се чувстваше така, сякаш света е надолу с краката. Все още усещаше топлината между краката си и устните на Самюел по кожата си и от време на време потръпваше от приятна възбуда при спомените. Желанието ѝ да разпитва баща си се бе изпарило след онези нови усещания, които изпита след разговора с мъжа, но скоро щяха да изплуват на повърхността.
Без да съзнава, че изобщо ѝ е минало през ума, Калиеса забеляза, че Армандо никога не се застоява извън стаята си, когато утрото настъпи.



Калиеса бягаше. Притискаше разкървавената си ръка със здравата, а краката ѝ се движеха по инстинкт.
Днес беше двадесет и третият ѝ рожден ден.
Чудовището я следваше по петите.
Но не беше чудовище и тя го знаеше. Беше Армандо Секула, мъжът, който я бе обгрижвал толкова години; мъжът, който ѝ я бе обичал, въпреки че бе чужда; мъжът... бащата...
Бяха изминали толкова много години от онази нощ със Самюел и последвалите я седмици, а сякаш беше вчера, когато безгрижното ежедневие ѝ се струваше скучно. Само ако можеше да си го върне! Армандо разбра всичко - минаха няколко месеца, но накрая разбра. И тогава Калиеса го завари да лочи кръв от трупа на Регина. Писъците ѝ оглушиха имението, но то беше останало празно, обитавано единствено от трупове.
От тогава живееше сама с него, потопена във водовъртеж от постянен страх и неспирни кошмари, трепереща при всяко негово движения, скимтяща от отчаяние при всеки негов гневен поглед... И ето, че накрая се реши. Щеше да избяга дори това да ѝ костваше живота.
Но той беше бърз, Боже, колко беше бърз! Тя чуваше ръмженето му, а вече се бе задъхала и скоро силите ѝ щяха да я напуснат.
Когато усети, че краят е близо се обърна със затворени очи. Устата ѝ повтаряше едни-единствени думи, постоянно, като мантра, докато накрая съвсем не се сляха:
- Недеймолятемолятемолятенедейнедей.
Мракът се спусна безшумно като прах.



Отвори очи и веднага скочи на крака, макар че не се надяваше да успее. От Армандо нямаше и следа. Какво се беше случило? Калиеса по навик обви тялото си с ръце и започна да разтрива ръцете си, но осъзна, че не ѝ студено. Чувстваше глад, само това. Започна да привиква с новата обстановка, макар че тя ѝ беше напълно непозната.
Какво е това място?, запита се тя и направи нерешителна крачка към светлината.

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите